— Бих се с тях, разбира се — увери я той, като отпи от успокояващия алкохол. — Накарах ги да се потрудят за парите си.
Всъщност бе скимтял като бебе и се бе молил за милост още от мига, когато го набутаха във вана. Но Рейчъл нямаше нужда да го знае.
— Проблемът бе, че те бяха трима, а аз сам. Нямах шанс.
— Но… не разбирам — бавно промълви Рейчъл. — Защо ще те бият приятели на Али Дактуб? Няма логика.
Джаспър вдигна очи, забеляза обезобразеното си лице в огледалото над камината и изстена. Беше достатъчно суетен, за да се тревожи повече за външността си, отколкото за кошмарната болка в лицето и ребрата му. Синините щяха да заздравеят, но носът му изглеждаше счупен. Ами ако никога не възстановеше хубавия си нос? Щеше да прилича на пребит боксьор. Мили Боже, дори не можеше да понесе мисълта за това.
Опита се да се нацупи, но устните му бяха прекалено подути, затова само изохка.
— Е — твърдо каза Рейчъл, — можеш да обясниш всичко в полицейския участък. Ако не искаш да отидеш в болница, поне трябва да съобщиш за инцидента в полицията.
— Не разбираш, Рейч — поклати глава той. — Не мога да отида в полицията.
Пресуши остатъка от коняка за кураж и реши да й разкаже всичко. Беше се забъркал в страхотна каша и трябваше да поговори с някого.
След като превъзмогна началния си страх, скоро откри, че задържането на коне бе учудващо лесно. За съжаление, когато доходите му нараснаха, същото стана и с разходите му. Жените бяха скъп навик, а също и кокаинът. Скоро алчността победи разума и той започна да залага за своя сметка. Али строго му бе забранил да го прави, тъй като залозите му привличаха нежелано внимание към мошеническия им план. Вероятно щеше да му прости, ако бе сгрешил един-два пъти, но последните залози на Джаспър бяха огромни. И те бяха причината за днешното „лично предупреждение“.
За момент Рейчъл остана зашеметена. Не само защото бе пропуснала да забележи какво става, но и че Джаспър изобщо бе посмял да опита нещо такова.
— Вероятно задавам тъп въпрос — най-после каза тя, — но това е незаконно, нали?
— Отвличането на хора и побоят? — изръмжа Джаспър. — Да, разбира се, че са незаконни. Мислиш ли, че ще могат да оправят носа ми? — намръщи се той на отражението си.
— Не, не това — раздразнено отвърна Рейчъл. — Имам предвид залагането.
— Е, да, технически — промърмори Джаспър. — Но е адски трудно да се докаже. А и ако не си шубе, в това има адски много пари. Как мислиш, че плащах за всички почивки, поршето и рубиненото колие, което ти подарих?
Мозъкът на Рейчъл заработи с пълна сила. Истината бе, че никога досега не се бе интересувала с какви пари Джаспър плащаше за всичко, макар да не можеше да си обясни защо кариерата му отива надолу, а парите му се умножават. Новият смел и богат Джаспър, който се бе замесил с опасни престъпници, определено бе много по-интересен и вълнуващ приятел от стария смотан и мързелив загубеняк. Но тя трябваше да внимава. Едно бе да се ползва от мангизите му, но не можеше да си позволи да съсипе имиджа си, ако го хванеха.
— Какво ще правиш сега? — попита тя. — Мислиш ли… имам предвид… дали Али ще иска да продължиш да работиш за него?
— Вероятно — кимна Джаспър, като потръпна неволно. — Прекалено съм затънал, за да се върна назад.
Това си беше вярно. А дори да не беше, не виждаше друга възможност, освен да се изправи пред липсата си на талант като жокей и да се върне у дома при Линда.
— Аз мога ли да направя нещо? — промърмори Рейчъл, потънала във фантазии, в които се виждаше като красивата приятелка на гангстер и наблюдаваше трепетно как Джаспър се бори с бандитите от Ийст Енд, за да я отрупва с кожи и бижута.
— Преди всичко — въздъхна той, облекчен, че Рейчъл прие всичко така добре — имам нужда от прилична лъжа за пред майка ми. Нещо, което да я разсее и да й попречи да задава прекалено много въпроси.
Очите на Рейчъл проблеснаха доволно. Тя се втурна обратно в банята, донесе списанието и го подаде на Джаспър.
— Страница двадесет и втора — съобщи му триумфално. — Това със сигурност ще разсее майка ти.