— Не е така — настръхна Мили.
Какво караше Шон да мисли, че има право да й проповядва? И откога приятелството й с Ейми бе станало негова работа?
— Просто бях кошмарно заета след снимките и „Плейбой“. Знаеш как е. Времето никога не достига.
Шон сви рамене.
— Както и да е — каза той, като допи уискито си и метна последен многозначителен поглед на Тод. — Но ако питаш мен, смятам, че имаш невероятната способност да отделяш време за неподходящите хора.
Следващата сутрин бе ясна и слънчева в чест на панаира във Фресно. В десет часа, когато Мили пристигна, слънцето бе достатъчно ярко, за да оправдае огромните слънчеви очила, които скриваха по-голямата част от лицето й и я защитаваха от любопитни очи.
Състезателка от четиригодишна възраст, Мили рядко страдаше от предстартова треска, но днес бе учудващо нервна. Това бе първото й надбягване откак стана Английската каубойка на „Т-Мобил“ и знаеше, че всички погледи ще са приковани в нея. Щеше да се чувства по-добре, ако бе поспала достатъчно. Но разговорът й с Шон за връзката на Кенди и Гарт и обвинението му, че е лоша приятелка на Ейми, непрестанно се връщаха в мислите й. В продължение на часове лежа будна до пиянски хъркащия Тод, разкъсвана между гнева си към Шон, който си пъхаше носа, където не му е работа, и разочарование към самата нея, тъй като дълбоко в себе си знаеше, че ветеринарят е прав.
Надяваше се да отиде в Палос Вердес рано тази сутрин, да провери Демон, преди да го натоварят в ремаркето, и да се види с Ейми. Може би ако отидеха заедно до хиподрума, това щеше да им даде възможност да си поговорят.
За съжаление, спонсорите й имаха други идеи. В шест пристигна кола, която да я отведе на радиоинтервю в „КСРУ“, където някакъв малоумен репортер започна да й задава кретенски въпроси за фермерството и дали предпочита да гледа говеда, вместо да се състезава. После, по време на кратка закуска в „Дънкин Донътс“, си изгори езика с врялото кафе, в което бе сипала сол вместо захар. След това потегли направо към пистата, където й се наложи да се държи любезно цели три часа в палатката на компанията.
Не само не видя Ейми и Демон, но и Тод отново я измами. Сутринта се зарече, че в единадесет ще е на пистата. Но в един, когато най-после й позволиха да отиде да облече ездаческата си униформа, от него нямаше и следа, нито дори съобщение на мобифона й.
— Задник — изруга тя под нос и се качи на кантара. Безкрайните усмивки и кимания й бяха докарали болки в челюстта, а вратът й бе схванат и слаб.
Но веднага щом видя Демон, разлюлял опашка щастливо в очакване на надбягването, настроението й се оправи. Метна се на гърба му и го поведе към старта, като го потупваше нежно по врата. За съжаление, макар до състезанието да оставаха само няколко минути, не получи желаното спокойствие. Можеше да се справи лесно с фотографите просто като не им обръщаше внимание, но Рубен Голдстайн, наглото малко леке с дъх на риба, което някой лунатик в „Т-Мобил“ бе назначил за отговорник по рекламата на Мили, отказваше да се отдалечи от нея и тичаше подире й като сянка.
— Не забравяй, че винаги трябва да си готова за камерата — изхленчи той с лигавото си тънко гласче. — Това означава да се усмихваш и да си знаеш репликите — щастлива си, че представляваш новия Т-3000, и т.н. Ясно ли е?
— Разбира се, Рубен — кимна Мили, като се огледа за път за бягство и доволно забеляза Ейми, която си проправяше път към пейката. — Съжалявам, но ще трябва да ме извиниш. Това е приятелката ми — обясни тя, като побутна коня и изостави Рубен.
— Бягаш от чаровния капитан, а? — усмихна й се Ейми.
Мили се ухили.
— Да. Истински кошмар е.
Шон беше прав. Ейми бе свалила страшно много килограми. Днес носеше джинси и синя риза, нищо особено, но за първи път Мили можа да види талията й. За съжаление изглеждаше ужасно бледа и измъчена. И въпреки опитите й да си придаде жизнерадостен вид, очите й бяха подути и зачервени от плач.
— Не обръщай внимание на Рубен — каза Мили. — Какво става с теб? Почти не съм те виждала откак… Чакай една секунда.
Група тийнейджъри се приближиха към нея с фотоапарати и книжки за автографи.
— Ти си момичето на „Плейбой“, нали? — попита най-смелият и се изчерви като домат.
— Да — кимна Мили.
Ейми се отдръпна и загледа как лицето на Мили засия от вниманието. Явно наистина й харесваше. Разбира се, нито едно от момчетата не погледна към Ейми.
Тя се опита да пропъди раздразнението си, но не й беше лесно. Преди снимките в „Плейбой“ Мили беше вечната й компаньонка. А сега никога я нямаше наоколо. Колкото и да се противеше на идеята, явно бе, че се наслаждава на новата си слава. Оправдаваше се пред себе си и пред всеки, готов да я слуша, че иска само да събере достатъчно пари, за да откупи семейния си дом. Но това все повече звучеше като празно извинение.