— Кафето ви, господине.
Момичето стоеше пред него. Подаде му чаша с нещо, което приличаше и миришеше на течна кал. Боби отбеляза, че в първа класа ти сервираха калта в порцеланова чаша, но все пак си беше кал. Той отпи и се намръщи. Е, поне беше силно.
— Благодаря — кимна той и се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули.
Беше смъртно уморен, но не му се струваше редно да заспи. Това щеше да направи смъртта на Ханк реална, а той още не бе готов за тази мисъл.
Дилън Макдоналд потупа понито си по врата и върза юздата му хлабаво на пилона пред къщата. Искаше да е сигурен, че животното ще успее да стигне до коритото с вода, но не и до лехата с петунии на майка му. Дилън свали шапката си и тръгна към терасата.
— О, Дил, ето те.
Сестра му Съмър, красива с дългите си загорели крака и светлоруса коса, му махаше от отсрещната страна на двора. Облечена в любимите си зелени шорти и тениска, тя държеше голяма купчина книги под мишница и полуизяден геврек в свободната си ръка.
Очевидно отиваше в библиотеката. Съмър бе умницата в семейството. Беше работила като дявол цяло лято, за да се подготви за изпитите през есента, и бе твърдо решена да изкара достатъчно висок резултат, за да влезе в „Бъркли“ следващата година.
— Татко те търсеше — съобщи му тя. — Мисля, че ще те помоли да отидеш до летището и да вземеш Боби.
— Добре — кимна Дилън. — Къде е татко?
— Май в кухнята.
Съмър се изкатери в древния си пикап и метна книгите на седалката до нея.
— Двамата с мама говориха за погребението цяла сутрин. Адски потискащо.
Хлапетата на Макдоналд — Дилън и двете му сестри Тара и Съмър, бяха родени в Хайуд и бяха живели там през целия си живот. Баща им, Уайът, бе управител на ранчото и дясната ръка на Ханк Камерън от повече от четиридесет години. Уайът бе най-близкият човек на Ханк, макар връзката между двамата мъже да бе по-сложна от обикновено приятелство. Ханк бе разчитал на Уайът и му се бе доверявал изцяло. Уайът се бе отплатил на шефа си с безусловна лоялност, която бе част от културата в Хайуд.
И двамата бяха трудолюбиви, честни мъже. Но докато Уайът бе отдаден на жена си Маги и децата и водеше пълноценен светски живот, като участваше в църковните и училищните комитети и бе касиер на рибарския клуб, Ханк бе мрачен и затворен, почти отшелник. Честно казано, не бе лесно да харесаш човек като него.
Но Уайът го разбираше, а децата бяха свикнали с мрачното присъствие на Ханк в периферията на живота им още от най-ранна възраст. Дилън и Съмър не се преструваха, че изпитват истинска тъга заради смъртта му, но се тревожеха за баща си. Уайът бе седял със стареца вчера и бе държал ръката му в смъртта, както винаги бе правил и в живота.
Дилън беше убеден, че баща му е силно разстроен от смъртта на шефа си. Но Уайът никога не демонстрираше чувствата си и реакцията му на случилото се бе практична. Час след смъртта на Ханк той вече говореше по телефона с местното погребално бюро в Солванг, а после се обади да съобщи лошата новина на Боби и майка му в Санта Барбара. Тази сутрин, вместо да яхне коня си заедно с Дилън, за да подкарат стадото към по-ниските пасбища, той си остана у дома с Маги и започна да изготвя списък с приготовленията за погребението, насрочено за следващия вторник.
Дилън влезе в кухнята и откри двамата си родители до масата, заобиколени с жълти листчета за бележки и телефонния указател, отворен до тях.
— Здрасти — усмихна се Маги Макдоналд на единствения си син, който се приближи и я целуна нежно.
С яките си крака, леко изкривени от ездата, гъстите си тъмни къдрици и честно, мъжествено загоряло лице Дилън не бе класически красавец като Боби. Висок само метър и седемдесет и осем, с мощен врат и набито тяло, той приличаше на младо биче. Но в очите му имаше игривост и топлина, които напълно компенсираха недостатъците в чертите му — счупения нос и тънката горна устна, която сякаш изчезваше, когато се усмихнеше. Маги бе пристрастна, разбира се. Но никой не можеше да отрече, че Дилън е чудесно момче. И вече се бе превърнал в опитен скотовъд, поне на външен вид.
Но майка му знаеше, че доста често видът лъже. Дилън винаги едва се бе примирявал с каубойския живот. Сестрите му бяха свободни да отидат в колеж и по-късно щяха да се омъжат и да напуснат долината, но неговото положение бе различно. Съдбата му бе предопределена. Очакваха от него да заеме мястото на баща си един ден и да изживее живота си в Хайуд. Ако младежът обърнеше гръб на семейната традиция, това щеше да разбие сърцето на Уайът.