Беше се преоблякла в новия си кремав деколтиран пуловер, който Тара й бе подарила сутринта. Без да се усети, Боби се вторачи с възхищение в загорялата й кожа и бързо отмести очи, когато Съмър проследи погледа му.
— Този пуловер ти отива — каза той.
— Благодаря.
Искаше й се погледът и комплиментът му да не я изпълваха с толкова надежда и желание. Но поне си бе научила урока последния път. Ако някой направеше ход сега, това трябваше да е Боби. Тя нямаше да се прояви като идиотка за втори път.
— Някакъв късмет? — попита тя, като погледна купчината документи пред него.
— Не — поклати глава той. — Нямам представа какво да правя. Ако има начин да се измъкнем от бъркотията, не мога да го видя.
— Я стига — твърдо каза тя. — Това не е онзи Боби Камерън, когото познавам. Къде е борческият ти дух? Ще отидем на съд, разбира се. А докато подготвим случая си, ще изискаме съдебно нареждане срещу тях.
— Звучи толкова лесно, както го казваш.
— Е, не е мозъчна хирургия — сви рамене Съмър със самоувереността на бъдеща студентка в правния факултет на „Харвард“. — Тод те измами. Подлъга те да му дадеш половината си ранчо.
— Иска ми се да беше вярно — отвърна Боби. — Но не мога да виня никого, освен себе си за бъркотията. Това, от което ме боли най-много, е… — той прочисти гърлото си, а когато вдигна глава, Съмър ужасено забеляза сълзи в очите му. — Знам, че е глупаво. Но това, което ме нарани най-силно, е, че Мили сигурно е знаела за плановете му. Имам предвид, тя живее с този тип, нали? Знаела е, че Тод ще ми забоде нож в гърба, но не ми каза и дума.
— О, Боби.
Забравяйки по-раншните си скрупули, Съмър седна в скута му и обви ръце около врата му. В този момент искаше само да го утеши. Да му покаже, че никой от тях не го обвинява. Да му обясни, че никой не е съвършен и хората допускат грешки. Да го увери, че макар Мили да го бе разочаровала, тя и всички други в ранчото винаги щяха да го подкрепят.
Боби я прегърна и внезапно усети топлината на тялото й, увито като подарък в меката кремава вълна и притиснато плътно до него. Помириса шампоана в косата й и лекото ухание на парфюм по врата й.
Беше минало невероятно дълго време, откак бе с жена за последен път и дори откак се бе чувствал възбуден. Не знаеше дали заради страхотния сексапил на Съмър или просто от напрежението и стреса през последните месеци, които трябваше да бъдат освободени по някакъв начин, но откри, че вече не можеше да се сдържа. Плъзна ръка по тила й, привлече я към себе си и я целуна страстно.
— Съжалявам — извини се той мрачно, когато най-после се отдръпна, а гласът му бе изпълнен с желание.
— Не съжалявай — прошепна Съмър, вече разтворила розовите си устни за следващата целувка. — Аз не съжалявам.
Той се наведе и отново я целуна, този път още по-страстно. Пъхна ръка под пуловера й, а Съмър изви гръб и го зацелува лудо.
— Ей, хлапета! — извика Даяна, която стоеше до вратата със смаян вид.
Инстинктивно, Съмър скочи от скута на Боби и започна да оправя дрехите и косата си.
— Даяна. Не те видяхме — виновно заекна тя.
— И аз така си помислих.
Съмър очакваше Даяна да се засмее — по принцип тя не бе моралистка, най-малко по отношение на секса. А и бездруго само се бяха целували. Но Даяна изглеждаше ужасно сериозна.
— Дойдох да поговоря с Боби — заяви решително. — Би ли ни оставила насаме за няколко минути?
— Разбира се — отговори Съмър, като погледна Боби, който се червеше засрамено, но все пак успя да й се усмихне окуражаващо. — Няма проблеми. Аз ще… ще отида да помогна на мама да разтреби в кухнята.
Даяна я изчака да излезе, после се заразхожда нервно из малкия офис. Приличаше на генерал, който обмисля стратегията на предстояща битка.
— Какво искаш, мамо? — попита Боби.
Обичаше майка си, но все още й бе ядосан за неочакваната поява в дома на семейство Макдоналд. А и както винаги, моментът бе адски неподходящ.
— Откога продължава това? — попита Даяна.
— Кое? — раздразни се младежът.
— Не ми отговаряй с глупави въпроси — рязко каза тя. — Ти и Съмър, разбира се. Откога сте любовници?
— Господи — поклати глава Боби. — Невероятно. Точно ти да го кажеш. Значи не одобряваш любовния ми живот? Това ли искаш да ми кажеш?
— Откога? — извика Даяна.
— Не че е твоя работа — отвърна Боби, — но не сме любовници. Целувката, която видя, беше за първи път.
— Слава Богу — промърмори Даяна, като се отпусна на стола.