За баща му фермерството бе призвание. Уайът обичаше всяка секунда от него. Но Дилън бе различен. Талантлив художник, той бе създал няколко гениални пейзажа: живи, впечатляващи експлозии от охра и теменужено синьо, достатъчно добри за галериите в Лос Оливос. Но Дилън пазеше таланта си за себе си, тъй като знаеше, че животът на професионален художник е завинаги затворен за него.
Не че не обичаше ранчото. Хайуд бе домът му, с богати тучни пасбища, огромни вековни дървета и плодородна земя. И като всички останали от семейството си, той се гордееше с ранчото. Но Маги усещаше, че понякога синът й се чувства заклещен тук. Ако не заради самата земя, то заради очакванията на Уайът, които тежаха на рамената му. Дилън никога не се оплакваше, но тя чувстваше тъгата му и изпитваше съчувствие към него.
— На печката има кафе и бекон, а кексчетата са във фурната — каза Маги.
— Няма нужда. Ядох с момчетата преди два часа — отвърна Дилън, като си наля чаша кафе, в която сипа три лъжици захар, и седна до нея. — Съмър каза, че сте ме търсили.
— Какво? А, да.
Уайът вдигна очи от документите и разтърка изморените си с тъмни сенки очи. На времето беше много хубав мъж, но годините езда и живот на открито се бяха отразили и сега кожата му бе покафеняла и покрита с бръчки като изсъхнало корито на река. Обикновено неукротимата му енергия сияеше в очите му, които приличаха на парченца лазурит, проблясващ в напуканото му като земя лице. Но не и днес. Сега Уайът изглеждаше измъчен и изтощен, сякаш бе блъснат от камион.
Господи, помисли си Дилън. Сигурно не е мигнал цяла нощ.
— Полетът на Боби пристига в три следобед — съобщи Уайът, твърдо решен да не се предава на умората, тъй като му предстояха още безброй задачи. — Помислих си, че може да отидеш да го вземеш.
— Ами новата пратка? — попита Дилън, като отпи от великолепното кафе на майка си. — В дванадесет часа ще се появят петдесет говеда, помниш ли?
Уайът отпусна глава в ръцете си и изстена.
— По дяволите. Наистина забравих. Това е последното, от което се нуждая днес.
— Всичко ще се нареди — успокои го Маги, като се протегна и започна да масажира врата на съпруга си. — Сигурна съм, че Уили ще се справи.
Уайът поклати глава със съмнение.
— Не може да се справи съвсем сам.
— Е, Малкия Боб може да му помогне, нали? И едно от момичетата ще отиде, ако се наложи. Наистина смятам, че Дилън трябва да е до Боби. Кой знае в какво състояние ще е горкото момче?
Дилън и Боби имаха само месец разлика във възрастта и бяха неразделни приятели, по-скоро братя, откак Боби се появи за първи път в ранчото като малко кльощаво момченце. Дори тогава Дилън никога не бе срещал човек като него. Възпитан да уважава и почита собствения си баща като божество, той наблюдаваше възхитено как Боби се бори за всичко с Ханк, от вечерния час до ходенето на училище и времето, което прекарваше в езда.
Родителите му се опитаха да му обяснят, че Боби е проблемно дете и поведението му се дължи на хипарското съществуване, което бе водил с майка си. Но на Дилън Боби му изглеждаше всичко друго, но не и проблемно дете. Струваше му се безстрашен и екзотичен и чудесен във всяко отношение. Когато Ханк го набиеше за някоя беля, Боби показваше синините си на Дилън с мъжкарската гордост на завръщащ се от война герой. А когато хлапетата в училище, които му завиждаха, защото щеше да наследи Хайуд, го отритваха и не го канеха по рождените си дни, Боби просто свиваше рамене и не им обръщаше внимание. А това изпълваше Дилън с възхищение.
Освен това Боби се доверяваше на Дилън като на най-близък човек. Никога не се бе натъквал на лоялност в краткия си живот, с изключение на конете, разбира се, и вярното приятелство на Дилън бе най-великолепното нещо за него.
Благодарение на чудесния си характер Дилън никога не бе завиждал на Боби, че ще наследи ранчото, докато той бе осъден да прекара живота си като наемен работник. Фактът, че най-добрият му приятел щеше да му е шеф един ден, му се струваше естествен и неизбежен като изгрева на слънцето. Просто така си беше.
Обичта му към Боби не намаля и в юношеските години, когато Боби се уреждаше с най-хубавите момичета. Всички те смятаха Дилън за сладък и мил, но истината бе, че той бе прекалено свестен, за да ги впечатли по същия начин като Боби Камерън. Използваха го най-вече, за да се доближат до Боби, а после, след като той ги изоставеше, плачеха на рамото на Дилън. Но той нямаше нищо против.