Грубостта й беше защитен механизъм. Или трябваше да се държи по този начин, или да се хвърли на пода разплакана, а не възнамеряваше да им достави това удоволствие.
— Да поговорим като разумни хора — предложи Тод.
— О, майната ти — изруга Мили.
Дори сега, след като бе заловен на местопрестъплението, Тод искаше да контролира положението. Но вече й бе писнало да се отнася с нея снизходително.
— Няма за какво да говорим. Изчезвам оттук.
Почти бе стигнала до първия етаж, когато Тод я настигна.
— Къде ще отидеш? Нямаш къде да живееш — каза той, като я хвана за ръката.
— Много мило, че се тревожиш за мен — саркастично отвърна тя. — Но ще измисля нещо.
Всъщност, в думите му имаше логика. С изключение на Ейми, тя нямаше нито една приятелка в Ел Ей, а настаняването в Палос Вердес бе невъзможно, освен ако не искаше да се сблъска с Кенди на закуска утре сутрин. Щеше да й се наложи да се настани в хотел.
— Прави каквото искаш, стига да не се раздрънкаш пред Джими — каза Тод с тон, който не оставяше съмнение, че я заплашва.
— Така ли? — усмихна се Мили презрително, като отказа да се уплаши. — И какво те кара да мислиш, че няма да му се обадя в мига, когато изляза оттук?
— Направи го и ще съжаляваш — заплашително я увери той.
— Не и колкото теб — отвърна Мили. Въпреки силната болка и унижението се чувстваше добре задето най-после му се възпротиви. — Боби беше прав. Ти си долен използвач. Предаде него и мен, а сега и Джими. Какво ти е направил Джими?
— Не бих си хабил сълзите за Прайс — процеди Тод. — Ако случайно не си чула, носят се слухове, че се кани да те изрита. Знаеш ли с кого е обядвал днес?
Мили се вторачи в него безмълвно.
— С добрата ти приятелка, Рейчъл Дилейни.
— Глупости — възрази Мили. — Лъжеш.
Тод сви рамене.
— Попитай Кенди, ако не ми вярваш. Мога да те уверя, че лоялността ти към Джими е съвсем излишна. Но пък ти никога не си преценявала добре характера на хората. Нали така, скъпа?
Мили не го слушаше. Всяка дума, която излизаше от устата му, бе отрова. Вече го знаеше.
Тя грабна чантата си, изскочи навън и се метна в колата си. Подкара толкова бързо, че едва не удари скъпия астън мартин. Плачеше, но повече от гняв и срам, отколкото от мъка. Беше искала да преуспее. Не само за да си възвърне Нюуелс, но и заради самата себе си. Славата, парите и начинът на живот, който Тод й бе дал, бяха като дрога. И бяха наранили и нея, и хората, които обичаше.
Заради тях подложи Демон на толкова силен стрес, че го уби. Никога нямаше да си прости това. После идваше Боби и предателството на Тод, което тя бе прекалено сляпа да види и прекалено глупава да спре. Позволи на Тод да я откъсне от добри приятели като Ейми и да постъпва според желанията му само от страх да не го загуби — така направи снимките в „Плейбой“. Те наистина помогнаха на кариерата й, но бяха последният пирон в ковчега на отношенията със семейството й, а също и предателство към каубойската култура, в която Боби я въведе.
Мили излезе от имението, избърса сълзите си с ръкав и потегли към булевард „Сънсет“.
Припомни си думите на баща си: „Винаги е най-тъмно преди разсъмване.“
Надяваше се да е бил прав. Защото в момента нещата изглеждаха отчайващо мрачни.
26.
Беше най-горещият и влажен юни, който Манхатън бе виждал през последните десетина години.
Изморени, раздразнителни шофьори подаваха глави през прозорците на колите в отчаяно желание да усетят лек полъх на вятър в зловещата жега на задръстванията. Майки влачеха децата си по магазините само за да се порадват на климатиците за няколко минути. По обяд Сентрал Парк се изпълваше с бизнесмени, които сваляха саката, вратовръзките и дори обувките и чорапите си, преди нагорещеният като във фурна въздух да ги прогони оттам.
Ейми Прайс беше една от малкото, които се наслаждаваха на времето. Като всички други от състезателния свят, семейството й прекарваше седмицата преди надбягването в „Белмонт“ в Ню Йорк. Предишните години бе негодувала срещу това. Не обичаше да я влачат по купони, където щеше да е единствената дебелана. Знаеше, че Джими няма да се поколебае да прикрие срама си от нея с подхвърляне на жестоки шеги.
Но тази година всичко бе различно. За първи път в живота си Ейми бе слаба. Не кльощава, разбира се, но поне можеше да облече къса пола в горещината, без хората да се вторачат в нея. Вчера дори успя да се измъкне от гувернантските си задължения и да отиде до „Виктория сикрет“, където си купи нов секси сутиен и миниатюрни бикини. Преди няколко месеца не би повярвала, че това някога ще се случи.