— Днес откриват нова експозиция — уведоми я момичето на рецепцията. — Млади художници от Запада. Безплатна е — добави тя, като подаде на Ейми брошура с имената на художниците. — Но ако искате да направите дарение, до асансьора има кутия.
— Благодаря.
Ейми разсеяно прегледа списъка и за нейно учудване, веднага позна едно от имената — Дилън Макдоналд.
Може и да не е същият Дилън, разбира се. Мургавият, хубав каубой със страст към портретите, за когото й бе разказвала Мили. Най-добрият приятел на Боби. Но в брошурата пишеше, че е от Санта Инес и вероятно наистина бе той.
Ейми забута количката по коридора, пъхна пет долара в кутията за дарения и влезе в асансьора. Няколко души вече бяха вътре и въздъхнаха недоволно, когато им се наложи да направят място за количката.
Една от жените дори възкликна:
— Деца на тази възраст? Ужасно неподходящо.
След няколко секунди Ейми излезе на втория етаж, отправи се към пейката в далечния ъгъл на залата и седна. Реши да си почине малко и тогава да потърси творбите на Дилън.
— Имате ли нещо против да се присъединя към вас?
Стресната, тя вдигна глава и видя усмихнатото лице на божество. Е, или беше божество, или халюцинация — истинските мъже не бяха толкова секси. Имаше великолепна фигура. Не беше висок, но имаше яки и мускулести гърди и рамена. Косата му бе приказна, гъста и къдрава, а веселите му сини очи проблясваха, когато се усмихнеше. И явно го правеше често, ако се съдеше по леките бръчици в ъгълчетата на очите. Гърлото на Ейми пресъхна.
— Не… — заекна тя. — Моля. Седнете. Аз просто…
Мъжът бе толкова зашеметяващ, че тя не успя да довърши изречението.
— Решихте да си починете? — помогна й той.
— Ха-ха-ха — нервно се засмя тя, после осъзна, че нямаше нищо смешно, изчерви се и промърмори: — Точно така. Да.
Мамка му!
Не очакваше да се запознае с никого днес, затова тича по целия път дотук от хотела, убедена, че така ще свали поне още два килограма. Но сега, по закона на Мърфи, се натъкна на най-прекрасния мъж в света, а сигурно вонеше на пот. Защо, по дяволите! Защо винаги й се случваха подобни неща?
За щастие, за разлика от деветдесет процента от хубавите мъже, които Ейми познаваше, този изглеждаше не само красив, но и учтив и мил. Галантно се престори, че не забелязва вторачения й поглед, а това бе адски любезно.
— Художничка ли сте или просто обичате изкуството? — попита той.
Помощ! Той искаше да поведе разговор с нея. Ако поне спреше да се усмихва, тя щеше да успее да си поеме дъх.
Хайде, Ейми, стегни се. Кажи нещо.
— Ъъъ… не. Не съм художничка. Всъщност съм поетеса. Нещо такова — промърмори тя, като се изчерви страхотно, когато чу собствените си думи.
— Наистина ли?
Изглеждаше истински заинтересуван, дори впечатлен.
Не, не наистина, помисли си тя отчаяно. Защо, за Бога, бе издрънкала това? Никога не бе публикувала абсолютно нищо, а твърдеше, че е поетеса.
По-разумно бе да смени темата, преди да й зададе друг въпрос.
— Интересувам се от един от художниците тук — обясни тя. — Дилън Макдоналд. Познавате ли творбите му?
— Би трябвало — засмя се красавецът, като отметна тъмните си къдри и разкри равните си, снежнобели зъби.
Ейми се паникьоса. Дали не бе издрънкала нещо още по-тъпо?
— Това съм аз.
— Вие сте Дилън Макдоналд? — ахна тя.
— Последния път, когато проверих, бях — усмихна се той. — Но мисля, че сигурно ме бъркате с някого. Това е първата ми изложба. Не съм професионален художник, нали разбирате? Поне не още. Сериозно се съмнявам, че сте чувала за работата ми.
— Не, не, чувала съм — развълнувано отговори Ейми. — Мили… Вие сте… ранчото. Познавам Боби… Палос Вердес.
Дилън кимна бавно. Не беше лесно да осмисли накъсаните й думи, но започваше да добива представа.
— Как се казвате? — попита той.
— Аз ли? — ухили се тя като идиот. — А, разбирам. Ейми. Името ми е Ейми.
— Ейми?… — въпросително повдигна вежди той.
— А? О, съжалявам — заекна тя, когато най-после се досети какво я питаше. — Прайс. Ейми Прайс. Вероятно сте чувал и за баща ми, Джими.
Дилън се шашна. Боби му бе описал дъщерята на Джими като ужасно дебела. Но това момиче бе, наистина не точно слабо, но приятно закръглено. С гладката си бяла кожа и свенливи очи тя му напомняше за новородено теленце: колебливо, срамежливо, но истински красиво.
— Значи вие? Джими? Уха — избъбри той учудено.