Рейчъл се прозя. Не можеше да си представи.
В края на вечерята знаеше повече статистически данни за „Белмонт“, отколкото някой би искал да узнае. Хиподрумът се простирал на 430 акра, събирал най-много запалянковци и имал най-голямата писта в света. Госпожа Кравиц й напомни поне шест пъти, че го наричали „великолепното бижу на американските конни надбягвания“.
Ама че шибана досадница. Изобщо не й пукаше как са го наричали.
Но дори Рейчъл трябваше да признае, че мястото излъчваше енергия, каквато не бе срещала досега, дори в Англия. За всички, които се занимаваха сериозно с чистокръвни коне — собственици, треньори и жокеи — тукашните надбягвания бяха върхът на годината. Собствениците си фантазираха как жокеите им ще вдигнат сребърната купа със статуетката на Финиън, един от ранните белмонтски шампиони. Жокеите си мечтаеха как се превръщат в следващия Еди Аркаро или Бил Шумейкър, легенди, които бяха печелили по пет или шест пъти престижните състезания.
— Разбира се, важното за теб е да победиш Джули Краун — каза й госпожа Кравиц по време на кафето. — Ранди познаваше Джули много добре. Тя беше първата жена, която спечели надбягването. Мисля, че беше през 1993 година.
Но Рейчъл вече не чуваше думите й. Знаеше кого точно трябваше да победи. И това не бе Джули Краун.
За разлика от Рейчъл Боби изкара ужасна нощ.
Отседна в евтин мотел в покрайнините на градчето, за да спести малко пари, но скоро съжали за това. Леглото беше кошмарно твърдо, а чаршафите от противна изкуствена материя го караха да се поти непрестанно. Един от крановете в банята капеше упорито като китайско мъчение с вода и не спря дори след като Боби старателно го запуши с една от кърпите. На разсъмване очите му бяха зачервени като на анимационен герой, прошарени с кървавочервени линии, които сякаш щяха да се пръснат. И ако изобщо бе възможно, чувстваше се още по-зле, отколкото изглеждаше.
Отпивайки от двойното кафе на път към хиподрума, Боби се замисли за пореден път колко важно бе днешното надбягване. Ако Тъндърбърд се справеше добре, поне нямаше да изпитва вина задето бе рискувал с покупката му. Ами ако не го направеше? Е, не възнамеряваше да мисли за това.
Всеки цент, който печелеше, отиваше за съдебните дела срещу Тод и „Комарко“. За бизнеса с говедата не оставаше нищо и ранчото бе на ръба на пълен провал. Преди няколко седмици дори му се наложи да освободи двама от работниците, които бяха израснали в Хайуд и чиито родителите бяха работили за семейство Камерън повече от три поколения. Това му разби сърцето.
Уайът му предложи да им съобщи лошата новина вместо него, но Боби не се съгласи и настоя да долети у дома, за да им я каже лично.
— Може да не съм добър шеф — добави той, обзет от чувство за вина. — Но поне не искам друг да ми върши мръсната работа. Наречи ме глупак, ако искаш, но не съм страхливец.
С Хайуд на ръба на пропастта, участието му в тричленен синдикат с Барти Луелин за покупката на жребец, когото никога не бе виждал, бе доста рисковано. Но инстинктите на Боби му казаха, че си заслужава да рискува. Барти не си падаше по мелодраматични изблици, но когато заговореше за Тъндърбърд, очите му блестяха като на дете на Коледа.
— Довери ми се — каза му Барти по телефона преди шест месеца, точно след появата на „Комарко“. — Ако не хванеш първия самолет до Кентъки, за да видиш коня още днес, ще съжаляваш до края на живота си.
Боби още тогава знаеше, че сивият жребец ще е нещо специално. И точно така се оказа. Темпераментен, непредвидим, но бърз като светкавица, когато беше в настроение. Съжаляваше единствено, че Барти стана треньор на коня. Не че Луелин не беше един от най-добрите в бизнеса, но на Боби ужасно му се искаше да прекара повече време с жребеца. Но нямаше начин. Графикът му бе претрупан с треньорска работа, с която плащаше хонорарите на адвокатите, а и пътуваше непрекъснато. Трябваше да се задоволи, че ще чува за постиженията на Тъндърбърд от втора ръка. Но дори и така, след всеки телефонен разговор с Барти, който му докладваше за поредния успех, настроението му се оправяше. Тъжно бе да го признае, но в момента Тъндърбърд бе единствената надежда в живота му.
Всъщност днес Боби трябваше да е в Ирландия, течеше отлично платеният му двуседмичен треньорски ангажимент. Но не може да пропусне първото надбягване на Тъндърбърд на хиподрума в „Белмонт“. Някои неща си заслужаваха да проявиш безотговорност.
Боби паркира взетия под наем шевролет в едно от резервираните за треньорите места и тръгна по тревата, без да обръща внимание на високите дъбове, кипариси и двете езера, които прославяха хиподрума с красотата му.