На деветнадесетгодишна възраст Боби се пребори с Ханк за пореден път и се хвана на работа като треньор на коне във Флорида. Момчетата се разделиха за първи път в живота си. Но макар и да водеха различен живот, никога не забравиха за приятелството си. Боби си оставаше герой за Дилън. А Дилън бе едно от малкото постоянни неща в бурния живот на Боби, котва, на която разчиташе повече, отколкото бе готов да признае.
— Предполагам, че си права — усмихна се Уайът на жена си. — Боби е най-важното нещо в момента. Аз ще се справя с доставката. Дил трябва да отиде на летището.
— Да, татко — кимна Дилън с уважение.
Радваше се, че ще отиде на летището, но и бе леко нервен. Знаеше по-добре от когото и да било колко трудни и сложни бяха отношенията между Ханк и Боби, как приятелят му бе мечтал неговият баща да признае таланта му на треньор на коне, да му каже, че се гордее с него и да го потупа по гърба.
Но това не се случи.
И никога вече нямаше да се случи.
Боби винаги бе по-силният от двамата приятели, но сега Дилън трябваше да влезе в тази роля и да го подкрепи в мъката му. А честно казано, нямаше представа откъде да започне.
Докато Дилън стигне до летището в Ел Ей, костите започнаха да го болят от умора. Беше станал още в пет, както му бе обичай, но бе заспал чак към два часа и сега се чувстваше изтощен. А и движението към Ел Ей бе кошмарно както винаги. На магистрала 101 колите почти не помръдваха в свирепата следобедна жега. Нямаше да е толкова лошо, ако в пикапа му имаше климатик. За съжаление, древният вентилатор не успя да се пребори с високата температура и докато стигне до летището, Дилън бе плувнал в пот, а тениската му — абсолютно подгизнала.
Не можеше да си представи защо някой би избрал да живее в Ел Ей. Можеше да разбере привлекателността на градския живот — Париж, Лондон, дори Сан Франциско бяха места, където мечтаеше да се премести един ден. В най-дивите си фантазии виждаше малкото си художническо студио и космополитния живот, който можеше да води там, ако не бе прикован за ранчото. Но Ел Ей? Проклетият град приличаше на огромен, грозен, сух и бездушен паркинг.
Струваше му се невероятно, че селската идилия на Хайуд с великолепните му пейзажи, история и семейни ценности можеше да съществува толкова близо до вмирисания на бензин кошер. За Дилън Ел Ей беше полудяло предградие, но без семейства като Брейди, които да влеят в него малко любов и морал. Всеки път, когато идваше тук, се депресираше.
По пътя се опита да се разсее, като обмисляше какво да каже на Боби, когато се видят. Как наистина да започнеш разговор с човек, чийто баща току-що е умрял? „Съжалявам за загубата ти“ звучеше прекалено официално. Но пък не можеше да използва и обичайното си „Как си, приятел“ при тези обстоятелства.
За съжаление, или по-вероятно за щастие, нямаше опит в жалеенето. Най-близката му среща със смъртта бе, когато любимото му пони Сапфирено синьо си счупи крака и се наложи да го приспят. По онова време Дилън беше на осем години и минаха месеци, докато се съвземе от ужасното събитие.
Дилън разбираше добре, че това не можеше да го подготви за задачата, която му предстоеше днес.
Когато Боби най-после излезе в залата за пристигащи, Дилън се бе отказал от търсенето на подходящ поздрав. Той просто пристъпи към приятеля си и го стисна в мечешка прегръдка.
— Радвам се да те видя — каза той и взе сака на Боби.
— И аз също — отговори Боби усмихнато.
Усмивката му зарадва Дилън. Очевидно приятелят му се справяше по-добре, отколкото бяха очаквали.
— Не мислех, че ще дойдеш да ме посрещнеш — каза Боби. — Не е типично за шефа да ти отпусне толкова много свободно време в работен ден.
— Шефът? — обърка се Дилън, тъй като така наричаха Ханк. — Татко ли имаш предвид?
— Разбира се — отговори Боби. — Кой друг? След като Ханк вече го няма, сега Уайът ръководи ранчото, нали?
— Хайде, човече — погледна го Дилън с обич. — Татко винаги е ръководил ранчото. Но това не го прави шеф. Сега ти си шефът.
Боби се намръщи и се вторачи в ботушите си.
— Не го казвай.
— Защо не? — учуди се Дилън. — Това е истината.
— Може и да е истина — въздъхна Боби. — Но звучи прекалено странно. Не съм готов, Дил — призна той. — Не знаеш какво е.
Подобна уязвимост бе нещо рядко за Боби. Дилън не знаеше как да отговори, затова просто го заслуша безмълвно.