— Слушай, Боби, съжалявам за Хайуд — каза му той, докато празнуваха в нощта на надбягването. — Но не очакваш да се разделя с него сега, нали? Това е началото на кариерата му. Знаеш го. А и дори да го продадем, твоят дял ще бъде погълнат от делата за нула време. Просто ще отложиш неизбежното за малко.
Беше прав, разбира се. Нямаше смисъл да продаде Тъндърбърд, нито да продължава с делата. Но последното не бе въпрос на избор. Ставаше дума за чест. Също като капитан, който потъва с кораба си. Докато имаше и цент, Боби трябваше да продължи да се бори за Хайуд. Но не очакваше Барти да го разбере.
Днес съдията бе изпълнен със съчувствие, особено след страстната реч на Боби за семейството му, обработвало земята в Санта Инес от поколения, и за непоправимите щети върху пейзажа, водата и цялата екосистема в Хайуд, които сондирането на „Комарко“ щеше да нанесе. Но за съжаление ръцете на съдията бяха вързани.
Законът беше ясен: правата на собствениците се простираха само върху земята, но не и върху природните ресурси под нея.
— Обади ми се в понеделник — делово каза Джеф, като затвори куфарчето си.
Изпитваше съжаление към Боби, но хлапето само си бе виновно за проблемите, а и му беше писнало от арогантността и лошите настроения на клиента му. Какво, по дяволите, искаше от него? Да промени закона?
— Тогава ще обсъдим следващата стъпка — добави той.
Боби забърза надолу по стъпалата и едва не се сблъска с Дилън, който се изкачваше нагоре. Заедно с цялото семейство, Дилън бе дошъл за морална подкрепа, но му се наложи да излезе от съдебната зала двадесет минути по-рано, за да звънне на Ейми, както й бе обещал, и пропусна присъдата.
— Какво стана? — попита Дилън разтревожено.
По някаква причина, която дори самият той не можеше да си обясни, Дилън бе решил да пази връзката си с дъщерята на Джими Прайс в тайна, затова не можеше да извини изчезването. Не се бяха виждали след случайната среща в галерия „Гагосян“, но си пишеха и се чуваха редовно. Постепенно кратките контакти с Ейми се превърнаха в светлината на деня му. Когато положението в ранчото станеше напечено или му се искаше да си поговори с някого за изкуство или за живота, или поне за нещо различно от Тод Кренбърн, петролни кладенци и правни разправии, той се обръщаше към Ейми. Мила, нежна и забавна, тя знаеше какво точно да каже, за да го накара да се почувства по-добре. Разговорите с нея му действаха като свежа глътка въздух след часове под вода. Направо го връщаше към живота.
— Решението е в полза на Тод — отговори Тара.
— Отново — горчиво добави Съмър. — А ти за какво се хилиш?
— Аз ли? А, нищо. Нищо. Това е ужасно.
Дилън виновно прогони усмивката от лицето си. Не беше редно да изпитва щастие, да не говорим да го показва, когато всички останали бяха съсипани.
— Но не е свършено, нали? — обърна се той към Боби. — Можем да обжалваме, нали?
— Можете. Но бих ви посъветвал да не го правите.
Всички се завъртяха едновременно и видяха Тод, застанал между двамата си адвокати с гнусна усмивка на лицето. Не беше присъствал на делото, така че не бе ясно защо бе тук.
— Няма смисъл да си хвърляш парите на вятъра, нали, Боби? — ухили се той. — Какво казваше Кени Роджърс в песента си? „Трябва да знаеш кога да се откажеш от залагането.“ Е, това е каубойска мъдрост, която оценявам.
— Защо не се приберете у дома, господин Кренбърн — намеси се Уайът, като пристъпи напред. — Не искаме неприятности. Нали, Боби?
Боби, стиснал зъби от безсилна ярост, изглеждаше като човек, който би приветствал неприятностите.
— Мили не е ли тук? — престори се на изненадан Тод. — Когато се разделихме, беше безумно възмутена от начина, по който те разочаровах. Изненадан съм, че не си е направила труда да се появи в часа на мъката ти.
— Ние вече не си говорим — отвърна Боби. Не знаеше защо изобщо удостоява заяждането на Тод с отговор, но думите просто изскочиха от устата му. — И ти го знаеш много добре — добави той.
Това бе вярно. Но макар двамата да не си говореха, Боби не спираше да мисли за нея. Първия път, когато Мили му изпрати чек — виновни пари, както си помисли — Боби й го върна, без дори да прочете писмото към него. Но когато Мили повтори опита си, решителността му го напусна. Не прие парите, разбира се, но все пак отвори писмото й.