Джил въздъхна. Подозираше, че Боби е истинската причина за срива на Мили, а не Тод или слуховете за Джими и Рейчъл, нито дори напрежението от предстоящото надбягване. Тревожеше я перспективата отново да види Боби.
След като той й върна първото писмо и чека, Мили събра цялата си смелост и реши да опита отново. Имаше нужда да му покаже, че ужасно съжалява и че не бе искала нищо от станалото да се случи. Да го увери, че Тод бе излъгал и нея. Но не получи отговор. И оттогава непрестанно я измъчваше мисълта, че според Боби тя нарочно бе предала и него и Хайуд.
— Не съм го виждала — търпеливо отговори Джил. — Но навън има двадесет хиляди души. Не е лесно да срещнеш някого случайно.
— Да — разсеяно кимна Мили. — Да, предполагам, че си права.
— Заповядай — Дилън подаде на Боби чаша топла бира и се настани до него на един от старите платнени столове пред ремаркето на Марти Фокс. — Пийни и се отпусни. Плашиш конете.
Днешното надбягване маркираше края на треньорската работа на Боби, което трябваше да е повод за празнуване. Въпреки че Даш нямаше шанс да се представи впечатляващо.
Бирата беше отвратителна, но Боби знаеше колко дълго Дилън бе висял на опашката в претъпкания бар, затова я изпи послушно.
— Благодаря — кимна той. — А, преди да забравя — бръкна в джоба на джинсите си, извади дебела пачка петдесетдоларови банкноти и подаде пет от тях на Дилън. — Заплатата ти за последните три дни.
— Заплатата ми? — намръщи се Дилън и бутна парите настрани. — Не говори глупости. Тези пари са за съдебния фонд. Знаеш го. Пък и единственото, което направих, бе да държа няколко въжета. От друга страна, идването в Руидосо за мен е забавление, а не работа.
Това беше вярно само отчасти. Дилън пристигна в Ню Мексико по две причини: да окаже морална подкрепа на Боби, което напоследък бе не по-забавно от вадене на зъб без упойка, и да се види с Ейми.
През последните три дни направи всичко възможно да изпълни първата си мисия и търпеливо слуша в продължение на часове как приятелят му си изливаше мъката заради загубата на Хайуд.
Положението наистина беше кошмарно. Последните каубойски коне бяха продадени на съперниците им в Лос Оливос, а новите конюшни, които преди по-малко от две години бяха радостта и гордостта на Боби, бяха използвани за склад за оборудването на „Комарко“. Сега Тъндърбърд бе единствения кон, който Боби притежаваше поне отчасти, но се намираше на хиляди километри от него в Кентъки. От каубойската идилия останаха само няколко недокоснати ливади и стотина глави добитък. Да не забравяме, разбира се, и сметките по делата с размера на Големия каньон.
Дилън не знаеше обаче, че Боби губеше не само ранчото. От деня, когато Даяна му разказа за гнусната постъпка на Ханк, той трябваше да се изправи пред факта, че баща му не бе човекът, за когото го бе смятал. Бе прекарал целия си живот в опити да бъде достоен за идеал, който никога не бе съществувал. В някои отношения това бе най-тежкия удар.
Нямаше търпение Съмър да се върне в „Бъркли“. Присъствието й у дома бе адски болезнено. Не спираше да търси чертите на Ханк в лицето й, а после да си припомня целувката им. Да, беше само целувка. Но спомените за това, как се бе чувствал тогава, отвориха кутията на Пандора, от която изскочиха кошмарни образи. Съмър му беше сестра. Сестра. В някои дни се чувстваше толкова отвратен и виновен, че едва дишаше.
— Трябва да си намерим места — каза Дилън, като се намръщи от бирата, която имаше вкус на котешка пикня. — Надбягването започва след двадесет минути, а тълпата е страховита.
Всъщност не надбягването го изпълваше с нетърпение да тръгне към пейките, а перспективата да види Ейми за първи път от срещата им в Ню Йорк. Липсваше му ужасно много, но беше и нервен. И двамата бяха изпълнени с въодушевление от предстоящата среща, но още дори не се бяха целували. Ами ако нищо не се получеше?
— Тръгвай — подкани го Боби. — Първо ще се отбия да видя нашето момче за последен път и после ще се присъединя към теб.
Боби потегли към заградената площ, където стояха шестнадесетте най-бързи и здрави коня и ездачите им. За всички тях това бе най-важното състезание през годината, а за някои — най-важното в живота им.
Запроправя си път сред тълпата и си каза, че професионализмът му налага да пожелае късмет на Даш и жокея му. Истината обаче бе, че просто не можеше да остане далеч от конете и ездачите.
Трябваше да види Мили.
Нямаше да говори с нея, а просто щеше да стои отзад и да я погледа. После можеше да отиде при Марти и да се измъкне оттук.