— Цял живот се опитвах да го накарам да се гордее с мен. И винаги се провалях. Сега е мъртъв, а аз дори не бях тук. Не можах дори това да свърша като хората.
— Я стига — запротестира Дилън. — Не е вярно. Не можеше да знаеш…
Боби махна с ръка и го прекъсна.
— Може и така да е. Но не това е най-лошото. Знаеш ли кое е най-лошото?
Дилън поклати отрицателно глава.
— Единственото, за което мисля, откак се случи това, единствената ми шибана мисъл е как, по дяволите, ще стана шеф? Имам предвид, адски безсърдечно, нали? Ханк е мъртъв, а аз се тревожа за себе си. Притеснявам се, че няма да мога да заема мястото му.
— Какво имаш предвид?
— Знаеш какво имам предвид — стрелна го с поглед Боби. — Никога няма да бъда каубой като него и всеки го знае.
Дилън изпита силно съчувствие към приятеля си. Той самият си имаше проблеми във връзка с очакванията на баща си. А колко ли по-трудно бе за Боби, син на истинска каубойска легенда?
— Слушай — каза той твърдо, когато излязоха под жаркото слънце, — забрави за заемането на мястото на Ханк. Ти винаги си бил самостоятелен човек, нали?
— Предполагам, че да — кимна Боби.
— Е? Заеми собственото си място тогава.
Боби му се усмихна мрачно. Само да беше толкова лесно.
Знаеше как гледа на него Дилън, а и всички останали: той бе упоритият син на Ханк, хлапето, което нарушаваше правилата и винаги правеше каквото си иска. Но сега баща му бе мъртъв и нямаше срещу кого да се възпротивява. И къде го оставяше това?
За първи път в живота си Боби бе изправен пред истинска отговорност. Хайуд вече му принадлежеше. Всички работници в ранчото щяха да разчитат на него. Беше време да погребе бунтовното егоистично хлапе, което бе навремето, и да порасне. Честно казано, мисълта направо му изкарваше акъла от страх.
— Повярвай ми — продължи Дилън, — ще станеш чудесен бос. Чакаше го цял живот, нали?
Да, помисли си Боби. Така си беше. Но защо тогава изпитваше толкова силен страх?
— Благодаря ти, човече — каза той.
Стигнаха до паркинга и Боби загледа как Дилън безцеремонно метна куфара му в каросерията на пикапа, сякаш изобщо не тежеше. За хиляден път благодари на бога за Дилън Макдоналд.
Каквото и да очакваше и него, и Хайуд в бъдеще, важното бе, че Дилън щеше да е до него.
4.
Джаспър Локуд Гроувс трепереше толкова силно на седлото си, че се уплаши да не повърне. Възседнал енергичната кобила на Маркъс О’Райли, Мариголд, той усещаше колко е нервен и се потеше обилно под яркото юнско слънце, докато обикаляше за последен път заграденото място до хиподрума в Епсъм.
Около него се мотаеха посетители на надбягването от двата пола и си бъбреха весело. Някои бяха приковали очи в състезателните си карти и се стрелкаха напред-назад между гишетата на букмейкърите. Други, които явно не се интересуваха от залаганията, се бяха съсредоточили върху купонджийската атмосфера — пиене, флиртове и забавления.
Почти всички бяха подходящо издокарани за случая. Жените на най-евтините места се бяха възползвали от горещото време, за да облекат най-късите поли и най-изрязаните блузки, които човек можеше да види извън квартала с червените фенери в Кингс Крос. На скъпите места също се виждаха къси поли и високи токчета, но примесени с костюми от туид, ниски обувки и скромно покритите задници на възрастни матрони, които се потяха под саката си. Ложата на кралицата се открояваше с пъстри шапки и пера.
Мъжете също бяха положили усилия. Високопоставени корпоративни служители, пристигнали тази сутрин в безукорни костюми, сега бяха навили ръкавите на ризите си и разхлабили вратовръзките, докато се наслаждаваха на петата или шестата си бира и обсъждаха успехите си при залаганията. Провинциални джентълмени, фермери с плоски каскети, дори банди татуирани хлапета от Ийст Енд се мотаеха из Епсъм с доволни усмивки.
Изпотеният Джаспър не се чувстваше спокоен и безгрижен като тях. В момента основната му тревога не бе надбягването, което бездруго нямаше шанс да спечели, а мисълта за това как зачервеното му лице контрастираше грозно с костюма в розово и лилаво, означаващ, че язди за Маркъс. Защо ли проклетият ирландец не бе избрал по-нормални цветове? Например като тъмнозеленото и кафявото, в които шибаният Роби Пембъртън изглеждаше страшно елегантен, докато си бъбреше небрежно със собственика и треньора си.
Рейчъл се появи, както бе обещала. Изглеждаше още по-сексапилна от онзи ден в Нюуелс, издокарана в яркорозова къса рокля с огромни черни копчета отпред, високи до коляното ботуши от „Джими Чу“ и сложна украса на главата с черни пера, несъмнено изработена от Филип Трийси или някой подобен кошмарно скъп дизайнер. Вършеше работа, разбира се. Рейчъл сякаш заявяваше на света, че красотата и сексапилът й позволяват да носи каквото си иска. Джаспър усети началото на ерекция, която не можеше да си позволи преди състезанието. След седмици, прекарани в нетърпеливо очакване, тази вечер просто трябваше да я изчука, иначе топките му щяха да експлодират.