Искаше я ужасно много. Искаше да й прости, да я обича, да бъде всичко за нея. Но по някакъв необясним начин желанието само засилваше яростта му. Сякаш бе програмиран да се държи грубо, да продължи да я притиска, докато напълно я отблъсне от себе си в изкривена самозащита.
— Винаги си се интересувала само от собствения си успех, независимо от цената. Е, сега го получи. Надявам се, че си щастлива.
Понечи да се отдалечи. Мили извика отчаяно.
— Не съм щастлива! Боби, моля те. Не знаех за „Комарко“. Тод никога не ми казваше нищо. Трябва да ми повярваш. Не знаех!
Но той вече се отдалечаваше.
— Ох, мамка му! Мамка му! Мамка му! Това не изглежда добре.
Дилън стоеше прав и наблюдаваше надбягването. Застанала до него, на мястото, където трябваше да е Боби, бе Ейми. Държеше ръката му и, въпреки кошмара за горката Мили, който се разиграваше пред тях, се усмихваше широко.
Не се случи така, както си го бе представяла, но все пак бе чудесно. Търси Дилън цял час, когато пристигна, тъй като в бързината си да облече близнаците забрави мобифона си. Тъкмо започна да губи надежда, че ще го види, когато той се блъсна в нея пред една от будките за сладолед.
— Хей! — засия той незабавно и пропъди всичките й тревоги, че си е променил мнението и вече не се интересува от нея. — За мен ли е един от сладоледите?
Тя погледна тъпо ръцете си и си спомни, че държеше две фунийки, за утешение на братята си, които бе оставила с ужасната им майка за прекалено дълго време. Сладоледът вече се топеше и по китките й се стичаха лепкави струи.
— Всъщност сладоледите са за децата — усмихна му се тя, без да крие радостта си, че го вижда отново.
— Аха — засмя се Дилън.
Ейми беше още по-сладка и хубава, отколкото я помнеше.
— Е, заслужават ли ги? Добре ли се държаха?
— Добре ли! Не, по дяволите — изкикоти се Ейми. — Проклети са както винаги.
— В такъв случай — каза Дилън, като издърпа сладоледите, — смятам, че ние с теб трябва да ги изядем.
Дилън дори не опита сладоледа, а метна безцеремонно и двата на земята, придърпа я към себе си и я целуна страстно и дълго. Хората наоколо се вторачиха в тях.
От този момент Ейми потъна в омайна мъгла от щастие. Позволи му да я заведе да гледа надбягването с него и Боби, но Боби така и не се появи. Вече дори не й пукаше, че баща й щеше да побеснее, защото го бе оставила сам да се разправя с момчетата.
Дилън Макдоналд я обичаше. Това бе единственото важно нещо на света.
Но въпреки блаженството си изпита съжаление към Мили, която се представяше ужасно. Усети, че и Дилън е на същото мнение.
— Сигурно нещо се е случило — каза тя, като поклати глава. — Напоследък яздеше толкова добре. Горката Мили. Не е справедливо.
— Вероятно е от напрежението — сви рамене Дилън. — Може би тълпата я притеснява.
— Не — възрази Ейми. — Свикнала е с тълпите. Нещо друго е станало.
Надбягването беше само четиристотин и петдесет метра, но за Мили бе четири хиляди. Беше увиснала на врата на Кали като пияна. Въпреки малкото й килограми тежеше като камък на коня, който положи всички усилия да се справи самостоятелно и я завлече до финала като ранен войник. Мили изостана далеч зад останалите жокеи.
Надбягването приключи за тридесет секунди и несъмнено бе най-ужасното състезание в живота й.
— Мислиш ли, че трябва да отида при нея? — загрижено попита Ейми.
Дилън кимна.
— Мисля, че трябва да отидем, да.
Страхотно й хареса начинът, по който Дилън каза „да отидем“.
Той улови нежния поглед на широките й бледосини очи и се разтопи. Бавно, все още малко нервно, Дилън се наведе и притисна пресъхналите си устни към нейните и се зашемети от допира на меката й порцеланова кожа в наболата му брада.
— Не ми пука какво мислят хората — прошепна Ейми, опиянена от щастие. — Нито татко, нито Кенди, нито Мили, никой. Не искам вече да те пазя в тайна.
— Нито пък аз — изтъкна той, като я прегърна силно.
— Хайде да вървим — предложи момичето, като неохотно се освободи от него. — Цял живот ще правим това. Но в момента мисля, че Мили се нуждае от мен повече, отколкото ти.
— Силно се съмнявам — отвърна Дилън и прехапа долната си устна безпомощно. — Но си права. Да вървим.
За съжаление на Мили Ейми не беше първият член на семейство Прайс, който стигна до ремаркето й.
— Какво, по дяволите, беше това? — изрева Джими, а тлъстите му бузи се затресоха, когато се заразхожда нервно напред-назад. — Да не си откачила?