Мили скъса плика и извади официално напечатана покана.
— От Ейми е — съобщи тя след дълго мълчание. — Тя и Дилън ще се женят. Сватбата е в Хайуд, на Нова година.
— Е, това е чудесна новина, нали? — попита Зак. — Знам, че харесваш Дилън.
— О, да, разбира се. Той е чудесен — разсеяно отвърна Мили.
Мислите й очевидно бяха някъде далеч оттук и ако бе щастлива, не го показваше.
— Трябва да побързаш да си купиш самолетен билет — посъветва я Линда. — Много хора ще пътуват към Калифорния за Нова година. Предполагам, че повечето места са вече заети.
— О, няма да пътувам — засмя се Мили с престорена небрежност. — Няма начин.
Зак я изгледа с вбесяващия си адвокатски проницателен поглед, който не ти оставяше друга възможност, освен да си признаеш всичко. Понякога Мили се изнервяше, че той разчита мислите й с такава лекота.
— Какво? — нацупи се тя. — Абсолютна лудница ще е. А и предизвестието е прекалено кратко.
Зак отново я погледна.
— Престани да ме гледаш така!
Но той не спря. Мили знаеше, че е прав. Ейми се омъжваше за Дилън, за Бога. Трябваше да отиде.
Въздържаше я само мисълта за Боби. Не можеше да обясни чувствата си дори на самата себе си, но при мисълта да го види отново я обземаше смесица от страх и надежда.
От една страна, искаше й се да побегне. Да се скрие в ръцете на Зак и да се мушне под одеялото от закрила и спокойствие, което той й осигуряваше. Но от друга, знаеше, че така само ще отложи неизбежното. И тъкмо то я плашеше.
— Рано или късно ще трябва да се видиш с него — отбеляза Зак. — Да се изправиш пред демоните си. Моментът е подходящ.
— Знам — отговори Мили, като се сгуши в прегръдката му. — Знам.
31.
Съмър погледна отражението си в огледалото и въздъхна. Виненочервеното вълнено сако бе невероятно красиво, произведение на изкуството, но нещо в останалия й сватбен тоалет я притесняваше. Може би високите десет сантиметра токчета, с които не бе свикнала? Или дългата елегантна виненочервена пола, която подчертаваше бронзовия й загар, но все пак бе ужасно сковаваща за момиче, свикнало да прекарва деветдесет и девет процента от времето си в дънки?
Каквото и да беше, искаше й се да се чувства по-удобно и по-уверена от обикновено.
Дилън, любимият й брат, се женеше. Това събитие можеше, освен щастливо, да е и леко горчиво, ако не се събираше с най-милата, най-сладката и чудесна жена в света. Всички в семейство Макдоналд обожаваха Ейми. Само няколко часа след като я видяха за първи път, притесненията им, че Дилън ще доведе у дома разглезена богата наследница, се изпариха.
Разбира се, той вече им бе описал с нежни епитети колко великолепна бе бъдещата му булка. Но очевидно бе опиянен от любов, затова не го приеха за надежден свидетел. Ала Ейми спечели сърцата им безрезервно. Веднага след като се появи в Хайуд, обичливото й сърце и трогателната й отдаденост на Дилън станаха толкова явни, че семейството незабавно я прие. После, няколко седмици по-късно, постигна дори невъзможното — сключи примирие между баща си и Боби и разчисти път пред Джими да влее пари в битката срещу „Комарко“.
Само преди десет дни усилията й най-после донесоха плодове. Петролната компания реши да не губи повече пари и се оттегли от ранчото. След година в ада семейство Макдоналд най-после се върна към обичайния си живот. А затова трябваше да благодарят на Ейми.
Съмър се заигра с каишката на новите си обувки и се опита да пропъди мрачното настроение. Имаше толкова много неща, за които да е благодарна. Любимият й дом бе в безопасност. Дилън бе по-щастлив от когато и да било преди, което се дължеше на Ейми и на обещаващата му художническа кариера. В допълнение към всички тези радостни събития, преди две седмици Джими се обади и съобщи на дъщеря си, че Тод Кренбърн е бил арестуван по обвинение в измама и пране на пари. Все още не бе признат за виновен, но изглеждаше почти сто процента сигурно, че в най-добрия случай ще му наложат астрономическа глоба и поне известно време ще прекара в затвора. Уайът и Маги бяха прекалено добродушни и готови да простят, затова не се зарадваха особено на новината. Ала Съмър, Тара, Дилън и Ейми излязоха и купиха най-голямата бутилка шампанско, която можаха да намерят в Солванг, и празнуваха до сутринта.
Само Боби не присъстваше на празненствата. Никой от тях не знаеше дали липсата му се дължеше на закъсняла реакция на стреса, или просто облекчението му бе дошло в повече. Но за човек, който току-що бе спасен, той изглеждаше необяснимо тъжен и мрачен.