Боби стоеше сам в малкото складче и се опитваше да успокои дишането си и да накара кръвта да се върне от пениса в мозъка му, за да му даде възможност да си припомни речта си на кум.
— Ето те! — извика Дилън, като влезе при него. — Търсих те навсякъде. Време е за речите, приятел. Не можеш да изчезнеш сега.
— Съжалявам — каза Боби. — Аз… ъъъ… видях се с Мили.
Дилън се намръщи.
— Не си се карал с нея, нали? — попита тревожно. — Обещах на Ейми, че няма да има неприятности.
— Не, не — побърза да го успокои Боби. — Нищо такова. Бях… ъъъ… много учтив.
Не знаеше защо, но още не му се искаше да разкаже на Дилън за случилото се. Прекалено дълго бе чакал да спечели сърцето й и сега искаше да я запази само за себе си поне за малко. А и още не бе сигурен как щяха да се развият нещата между тях. Може би Мили щеше да вземе самолета за Лондон още утре. Дали щеше да го направи? Или щеше да остане тук за известно време?
Трябваше да поговорят за всичко това. Веднага след като я отведеше в леглото. Но първо бе ред на речта му.
— Добре — зарадва се Дилън. — Радвам се, че сте се сдобрили. Ейми говори с нея снощи. Каза ми, че изглеждала по-щастлива след завръщането си в Англия. Особено сега, с новия си приятел, адвоката.
Боби стисна юмруци и усети как пулсът му се ускорява.
— Има си приятел?
— Да — отговори Дилън, без да се усети. — Изглежда е сериозно. Радвам се за нея. След всички гнусотии с Тод заслужава щастие.
— Да — кимна Боби замаяно. — Да, заслужава.
Успя да произнесе речта си по някакъв начин. По-късно не помнеше и дума от казаното, но хората се смееха и аплодираха любезно на всички подходящи места.
Как бе възможно да му причинява това? Затова ли бе дошла тук? Да си направи гадна шега с него? Да го накара отново да полудее по нея, а после да му заяви, че ходи сериозно с някакъв тип?
Жестоко беше. И нетипично за онази Мили, която познаваше. Но може би бе прав още първия път. Може би онази Мили, която помнеше, сладкото, лудо по конете момиче, бе изчезнала завинаги? Може би Тод Кренъбърн я бе унищожил, както всичко друго, до което се докоснеше?
Един-два пъти той я погледна по време на речта си и тя му се усмихна нежно. Но той отмести очи, а след като вдигна наздравица, изскочи навън.
Мили се почувства объркана. Защо бе излетял навън, без да дойде при нея? Опита се да не се предава на лоши мисли. Може би просто искаше да се измъкнат без шум и да се видят навън? Да, вероятно беше така.
Тръгна след него, но бе спряна от въодушевената Ейми.
— Хей — усмихна се Мили, като се опита да прикрие нетърпението си. — Забавляваш ли се? Сигурно изпитваш облекчение, че церемониите са приключили?
— Така е — потвърди Ейми. — Не мога да повярвам, че съм госпожа Дилън Макдоналд. Ти можеш ли?
— Родена си за това — увери я Мили. — Страшно се радвам за теб, скъпа. И за двама ви. Дилън прилича на котка, тъкмо изяла каймака.
— Вярно, прилича — съгласи се Ейми усмихнато. — И двамата се радваме за теб. Имам предвид за Зак. Дилън тъкмо разказа на Боби за него. Всички смятаме, че е крайно време любовният ти живот да се подобри.
Мили усети, че й се завива свят.
— Какво? — потрепери. — Дилън е разказал на Боби за Зак?
— Разбира се — притесни се Ейми. — Защо? Какво има?
Мили сляпо се запрепъва сред гостите в коридора. Отвори предната врата и се втурна надолу по стълбите.
— Боби! — отчаяно извика. — Боби! Къде си!
В този миг го видя, качен на кон, на около десет метра от нея. Той се завъртя, когато чу гласа й, и за момент се вторачи в нея. После без предупреждение срита коня в ребрата и изфуча през портата.
— Боби!
Искаше й се да заплаче, но потисна хлипа си и се втурна подире му в тъмнината.
— Върни се! Моля те! Не е това, което си мислиш.
Но беше прекалено късно. Боби бе изчезнал.
32.
Джаспър загледа Мили, която яздеше Рейдър, и духна, за да стопли ръцете си, вкочанени въпреки ръкавиците.
Местната конюшня за коне под наем бе ръководена от стар приятел на Сесил и сега бе дом на четирите жребеца от Нюуелс и мястото, където Мили прекарваше основната част от времето си. Тя продължаваше да настоява, че това е само временен дом, макар перспективата за връщането на Нюуелс да изглеждаше по-далечна от когато и да било. Трудно й бе да си представи как ще осъществи плана си в този кратък живот. Но трябваше да поддържа надеждите си.