— Знаех си, че той ще се провали — заговори тя отново за смотания си брат. — Конете усещат кога жокеят няма представа какво прави.
— Не говори така, Мили — сгълча я майка й. — Кобилата беше прекалено изтощена от тренировки. Всеки глупак можеше да го забележи.
— Глупости — възрази Мили категорично. — Обзалагам се, че аз щях да се справя с нея. Мариголд се представи чудесно в Ирландия тази година. Проблемът е Джаспър.
— Скъпа, знам, че ти е трудно да наблюдаваш професионалната езда на брат си, но наистина няма смисъл вечно да го оплюваш.
— Професионална ли каза? — заекна Мили възмутено. — Джаспър? Това е шега! О’Райли го избра само защото иска да се подмаже на татко. Пък и не го оплювам, само казвам истината.
— Не беше там, скъпа — напомни й Линда.
— Да, и това бе адски несправедливо — отвърна момичето. — Проклетата Рейчъл Дилейни язди из цялата страна, а аз дори не мога да отида да гледам как брат ми се излага като кифладжия на едно от най-важните надбягвания.
Линда въздъхна. Беше й писнало от безсмисления отегчителен разговор.
— Хайде да не повтаряме всичко отново, скъпа — каза тя изморено. — Не и тази вечер. Знаеш защо не ти позволяваме да яздиш. А какво прави Рейчъл, не е наша работа. Всъщност аз седях с нея и родителите й в кралската ложа днес и трябва да призная, че я намирам за очарователна.
Мили завъртя очи. Как можеше майка й да е толкова сляпа?
— Държа се много мило и с Джаспър — продължи Линда. — Не мислиш ли, че дългогодишната ви вражда вече е приключила? Защото аз не забелязах подобно нещо от страна на Рейчъл. Дори ме разпита за теб. Искаше да чуе всичко за роклята ти…
Но Мили не слушаше. Милото отношение на Рейчъл към Джаспър означаваше само едно.
— А, значи е душила около Джаспър, така ли? — поклати глава тя. — Каква изненада. А той е толкова суетен, че сигурно веднага се е хванал на въдицата. Нали?
— Нямам представа за какво говориш, Мили — отвърна Линда сковано. — Брат ти не е суетен.
— Ха! Хич не е суетен! — саркастично каза Мили. — Аз ли съм единствената, която вижда как Рейчъл го използва?
— Използва го? — обърка се Линда.
— За да се добере до мен — поясни Мили раздразнено. — Господи, мамо, тя е успяла да убеди дори теб, че е забравила за враждата ни. Собствената ми майка!
— Това е абсурдно — заяви Линда решително, като пусна пудриерата си в чантичката и я закопча нервно, за да покаже, че разговорът е приключил. — Хайде да се съсредоточим върху вечерта, която ни предстои. Опитай се да се усмихваш повече, скъпа. Никой няма да иска да танцува с теб, ако се цупиш като тригодишна.
Мили се загледа през прозореца. Кога родителите й най-после щяха да разберат? Ако баща й можеше да превъзмогне страховете си и й дадеше шанс да язди, всичко щеше да се промени. Но не. Майка й вече бе планирала всичко. Жокейска кариера и тлъсто наследство за Джаспър, а за Мили — женитба и отегчение в някое тъпо имение. А пък Сесил щеше да си седи кротко и да позволи всичко това да се случи.
Отгоре на всичко сега проклетата Рейчъл Дилейни бе решила да настрои собственото й семейство срещу нея. Не й ли беше достатъчно, че бе заела мястото й на състезателка?
Е, очевидно не.
— Слушай, скъпа — поде Линда, доловила мрачното настроение на дъщеря си. — Знам, че си разочарована задето изпусна надбягването днес. Но поне се опитай да се забавляваш тази вечер. Това е дебютантският ти бал, за Бога. Има свят и извън конните надбягвания. Не разбирам защо толкова държиш да се ограничаваш.
Естествено, че не ме разбираш, помисли си Мили ядосано, като се вторачи в сребристото отражение на луната в тъмните води на Темза. Наближаваха Уестминстър и вече виждаше познатия ярко осветен циферблат на Биг Бен. Знам, че не ме разбираш. Но причината е, че никога не ме слушаш. Нито ти, нито татко.
Никой никога не ме слуша.
Майка й бе смахната на тема точност и обикновено се появяваше първа на празненствата, затова Мили изпита облекчение, когато пристигнаха в хотел „Гросвенър Хауз“ с прилично закъснение. Платиха на таксиджията и тръгнаха към балната зала — Линда с елегантна походка, а Мили се олюляваше зад нея на високите си токчета като малко жирафче на кокили.
Група смотани момчета, ненавършили двадесет и една, стояха в ъгъла до бара и се смееха високо на собствените си шеги. Повечето изглеждаха като издокарани в смокингите на бащите си. Един-двама се бяха опитали да се откроят от тълпата и бяха нахлузили пъстри елечета, покрити с отпечатъци от устни или ярки герои от анимационни филми.