Но вече не можеше да отлага. Трябваше да измисли нещо. И да го направи колкото се може по-скоро.
На следващия ден следобед той и Уайът оседлаха конете си за дълга обиколка на имота. Боби слушаше мълчаливо възрастния мъж, който му обясняваше някои от проблемите, свързани с финансите на Хайуд.
— Положението е лошо — заяви откровено Уайът, докато яздеха към ливадите откъм далечната страна на потока, който се виеше из долината зад старите къщи за служителите и хамбара. — Наистина лошо. Но предполагам, че вече го знаеш, нали?
— Имам представа от общата картина — отговори Боби, като се смъкна от коня, за да отчупи изгнило парче от оградата, което опасно стърчеше напред и можеше да нарани някое от говедата. — Но ти познаваше татко. Никога не обичаше да говори за сметки. Поне не с мен.
Уайът се засмя.
— Не го приемай лично, синко. Работих с баща ти през по-голямата част от живота си и никога не успях да го накарам да седне и да прегледа сметките, без преди това да вдигна страхотен шум. Там навън — размаха ръка той към тучните пасбища, които ги заобикаляха, — там Ханк бе гений. Не мога да го отрека. Но там долу — посочи към офиса на ранчото — баща ти вършеше не повече работа от воден пистолет при стихиен пожар.
Продължиха да яздят, а Уайът започна да му обяснява основните проблеми, пред които ранчото бе изправено. Цената на говеждото бе паднала почти наполовина през последните три години и всички местни фермери страдаха от това. А тъй като Ханк настояваше да отглеждат традиционните породи вместо по-обикновените и доходоносни британски говеда, Хайуд бе пострадал повече от останалите. Категоричният му отказ да разнообрази бизнеса също го бе съсипал финансово.
— Честно казано, ако не бяха твоите печалби от обучението на коне през последните две години, наистина не знам дали щяхме да успеем да платим лихвите по заемите — призна старецът. — Наистина се съмнявам.
— Господи! — поклати глава Боби безпомощно.
Винаги бе уважавал страхотно бащата на Дилън и винаги щеше да го уважава. Но как бе позволил на Ханк да провали бизнеса на ранчото по този начин?
— Защо не ми каза всичко това по-рано? Може би щях да направя нещо, за да помогна.
Уайът го погледна сериозно.
— Боби Камерън — нежно каза той, — знаеш отговора на този въпрос. Нямах право да върша подобни неща. Баща ти беше шефът.
Беше прав, разбира се. Ханк не би си и помислил да сподели с някого финансовите си проблеми, а най-малко със сина си. Гордостта му нямаше да го допусне.
— Сега ти разказвам, защото вече ти си шеф — добави Уайът.
Да бе, всички не спират да ми го повтарят, помисли си Боби.
Колко иронично, че печалбите му от тренирането на коне бяха подпомагали Хайуд през цялото време. Старецът никога не бе одобрявал кариерата му, особено когато заради нея се налагаше да напуска Калифорния. Наричаше клиентите му „тълпата от Кентъки с лъскави панталони“, а презрението му бе насочено към всички — от дребните местни коневъди с един или два състезателни коня до шейх Мохамед. Ако някой го беше попитал, вероятно щеше да опише и английската кралица като „собственичка от Кентъки с лъскави панталони“.
Боби се наведе назад на седлото и отпусна юздите. Бяха стигнали почти до най-високата точка в имението. Минаваше пет часа, но слънцето все още грееше силно. Боби заоглежда малкото райско кътче през трептящата мараня. В далечината, отвъд границите на ранчото, земята изглеждаше суха и прашна, доказателство за дългите месеци без капка дъжд. Но Хайуд с грижливо поливаните си пасбища, пълни с говеда, блестеше в зелено като Изумрудения град.
Той погледна надолу и едва ли не се задави от любов към ранчото. За момент му се стори, че сълзите, които не бе успял да пролее за баща си, щяха да потекат сега.
— Няма да загубя ранчото, Уайът — прошепна той. — Няма да позволя да фалираме.
— Радвам се да го чуя — отвърна старецът, като спря коня си до него. — Нито за миг не ми е минавало през ума, че ще позволиш, сине.
Уайът обичаше Боби почти като собствен син. Макар винаги да бе гледал с неодобрение на бунтарството му, напълно разбираше причините за него. Ханк не беше добър баща, а Даяна бе все още дете, когато момчето се роди. Нищо чудно, че Боби се бе научил да живее според собствените си правила.
Но въпреки борбата срещу всеки с авторитет, особено баща му, момчето явно се чувстваше отговорно не само за Хайуд, но и за каубойските традиции, които семейство Камерън бе поддържало в продължение на седем поколения. Ханк винаги бе гледал на треньорската кариера на сина си като на изоставяне на корените и предателство към фамилното име, но грешеше. Ако можеше да види сина си сега, изпълнен с любов към ранчото, щеше да осъзнае, че момчето винаги щеше да си остане каубой по сърце.