Боби схвана намека, излезе навън и тръгна към обора, където малка тълпа се бе събрала да гледа как Дилън се мъчеше да вкара един тон разгневени говежди мускули в ремаркето за добитък.
Човекът, който се опиташе да язди този бик, щеше да си има страхотни проблеми. Дилън, смръщил съсредоточено вежди, танцуваше на коня си около вбесения бик и се опитваше да го насочи към тясното заградено пространство, което щеше да го отведе в чакащото ремарке. Засега обаче нямаше успех.
— Хайде, едри приятелю — ухили се той, когато бикът разшири ноздри зловещо и сведе глава, за да нападне. — Маниерите ти са ужасни.
За момче, чиято амбиция в живота бе да стане художник, Дилън бе прокълнат с брилянтни умения във фермерството. Ако Боби бе гений в успокояването на трудни коне, Дилън притежаваше същата дарба с говедата. Абсолютно безстрашен, той бе впечатляващо талантлив, спокоен и бърз. В дните за жигосване успяваше да се справи с две телета за минута, като ги завързваше ловко и сръчно ги жигосваше със знака на Хайуд — ХД.
— Това ли е най-доброто, на което си способен? — извика Боби и си спечели светкавично показване на среден пръст от Дилън.
Двете момчета, които се обичаха като братя, вечно се съревноваваха във всичко. Сега присъствието на Боби подейства като допълнителен стимулатор за Дилън.
Конят на Дилън, застаряваща кобила на име Хелън, знаеше какво да прави, когато ставаше дума за насочване на упорити добичета. Дилън я смушка и поведе към задницата на бика и най-после успя да вкара упоритото животно в заграденото пространство, където Уили, дребен и енергичен четиридесетгодишен тип, чакаше да затвори вратичката. След няколко секунди бикът бе принуден да влезе в ремаркето, откъдето ги изгледа със заплашителен поглед, който сякаш искаше да им покаже какво точно възнамеряваше да направи с тях, ако му се удадеше възможност.
Дилън се завъртя триумфално към Боби.
— Та, какво казваше?
— Добре, добре, признавам — ухили се Боби. — Добър си.
— Добър? — подигравателно повтори Дилън. — Какво ще кажеш за гениален?
— Е, не бих отишъл толкова надалеч — отвърна Боби. — Хелън беше гениална.
Той бръкна в джоба си и извади няколко от любимите на кобилата бонбони, после й ги поднесе нежно, докато Дилън слизаше от седлото.
— Ти просто й помогна да си свърши работата — добави.
— Да бе, давай — завъртя очи Дилън. — Похвали само коня.
Беше чудесно да се посмеят, а още по-хубаво бе най-после да измъкне крака от стремената с мисълта, че дългият ден бе приключил. Откак Ханк почина, баща му бе толкова зает, че работата на Дилън се бе удвоила, а това му оставяше още по-малко време от обикновено за любимото му рисуване. Не би имал нищо против, но подозираше, че когато Боби замине да тренира поредния кон, нещата щяха да се влошат още повече. Уайът щеше да затъне до гуша във финансовите проблеми, а това означаваше, че всекидневното управление на ранчото щеше да се стовари почти изцяло върху раменете на Дилън.
— Дълъг ден, а? — подметна Боби, забелязал торбичките под очите на приятеля си.
— Дълъг? Е, разбира се — сви рамене Дилън, като се опита да скрие обзелата го тъга. — Не е ли винаги така?
— Искаш ли да поговорим?
Въпреки смелата физиономия, която Дилън си бе наложил, Боби го познаваше добре и можеше да чете по лицето му като по книга. Знаеше, че приятелят му се чувства заклещен в ранчото, тъй като не можеше да се занимава с изкуството си. Съчувстваше му силно, макар че нямаше как да му помогне. В крайна сметка единствено лоялността към Уайът задържаше Дилън в ранчото, а никой не можеше да отхвърли с лека ръка лоялността, най-малко Боби.
— Не — отговори Дилън. — Няма за какво, нали? Както и да е — усмихна се той, — достатъчно за мен. Как мина твоят ден?
— Добре — отговори Боби. — Поговорих си с баща ти.
Двамата млади мъже свалиха шапките си и тръгнаха към къщата на Макдоналд. Боби си имаше стая в голямата къща от другата страна на ранчото, но тя бе толкова огромна и празна, особено след смъртта на баща му, че обикновено вечеряше у семейство Макдоналд. Макар облечени еднакво в джинси и ботуши с шпори, младежите изглеждаха абсолютно различни: Боби — с дълги крака, пружинираща походка и светлоруса коса, а Дилън — як, набит и тъмнокос, трябваше да ускори крачка, за да върви до приятеля си.
— Ако отвориш няколко бири, ще ти разкажа всичко — каза Боби.
— Звучи добре — прозя се Дилън.
Надяваше се, че разговорът на Боби с баща му бе помогнал за изграждането на определен план. Защото в момента, колкото и да мразеше фермерството, то хранеше цялото му семейство. Ако Хайуд фалираше, родителите му щяха да изгубят дома си и пенсиите си, да не говорим за парите за колежа на Съмър.