— Честно казано, Джаспър, аз също не разбирам — отвърна Сесил, като отби в бързата лента и задмина мърлявия пушещ камион пред тях. — Майкъл вече има един от най-добрите треньори в страната и всичките му кончета се представиха чудесно този сезон. Защо смята, че трябва да докара тук и Джон Уейн, нямам представа. Но важното е, че правим много пари от жребците на Дилейни. Нищо няма да ни стане, ако подслоним момчето за няколко седмици.
— Хм. Добре. Но все пак си мисля, че е адски нагло — изсумтя Джаспър. — Нямам време да забавлявам някакъв си шибан дресьор на коне посред сезона. А и той ще ни се мотае в краката из двора, нали? Ще размята ласото си или каквото там прави.
Сесил настръхна. В краката ни? Ама че шегичка. Джаспър се появяваше в двора единствено когато се нуждаеше от пари или искаше баща му да моли клиентите си, за да му осигури коне за езда. А тази сутрин дори прояви наглостта да мрънка, че трябвало да дойде до „Хийтроу“. Сякаш имаше нещо друго да прави.
— Е, да дадем шанс на момчето — каза Сесил спокойно. — Ако е добър както твърди Майкъл, може пък да научиш нещо от него. Да погледнем истината в очите, представянето ти напоследък не е особено добро.
— Да науча нещо? Съмнявам се — арогантно се тросна Джаспър и се нацупи на отражението си в огледалото. — Не се интересувам от дълги разходки из прерията. Интересувам се само от печеленето на надбягвания. Не виждам как някакъв смотан каубой, който язди диви мустанги, ще ми помогне да постигна това. Ти представяш ли си го?
У дома в Нюуелс Линда беше заета с приготвянето на неделното печено в чест на интересния нов гостенин. В нейните очи Боби бе интересен както всеки друг, свързан по някакъв начин със сър Майкъл и лейди Дилейни.
Мили се прибра от конюшните почти без оплаквания, тъй като искаше майка й да е добре настроена към нея след колебливото им сдобряване. Сега беше на горния етаж и оправяше леглото на гостенина, като застилаше чисти чаршафи и подреждаше подходящи сини хавлии в банята.
Потръпвайки от срам, Мили огледа стратегически разположените снимки на родителите си, запознаващи се с кралицата в Аскът и с кралицата майка в Гудууд, изтикани на предно място на тоалетката. Майка й сигурно ги бе преместила от всекидневната, за да се увери, че светският й триумф няма да остане незабелязан от американския гостенин.
И какво, за Бога, правеше това тук?
Мили ужасено дръпна черно-бялата си снимка от участието си в хоровото изпълнение на коледния концерт миналата година и я скри в чекмеджето на нощното шкафче. Камерата я бе заковала в кошмарната й рокля от прасковено кадифе, зинала широко, за да изпее „На времето в града на цар Давид“. Ако изобщо й се удадеше възможност да накара прочутия треньор да я види като жокей, не искаше снимката да е първата му представа за нея.
Откак баща й заяви, че Боби ще живее при тях, в главата на Мили се бе оформил определен план. Сесил почти си бе признал, че няма да има време да забавлява американеца. Значи най-лесното за нея щеше да е да влезе в ролята на домакиня. Е, поне в конюшните. А това означаваше много време, прекарано с конете на баща й и тези на Дилейни. Щеше да запознае Боби с жребчетата на сър Майкъл, да изглади отношенията между него и Виктор и като цяло да се прояви като полезна. Надяваше се, че в замяна на това Боби щеше да й предаде няколко тайни урока по обучение на коне. Ако я сметнеше за добра, разбира се.
Но щеше да я хареса. Тя щеше да положи усилия.
А вероятно непознат човек имаше по-големи шансове да успее да убеди баща й, че за нея е безопасно да язди.
Преди около десет дни Мили най-после взе категоричното решение да въстане срещу забраната на родителите си. Беше се прибрала изтощена от омразния курс по аранжиране на цветя и бе влязла в кухнята, където откри Рейчъл Дилейни, настанена на нейния любим стол, да си бъбри приятелски с майка й и да й разказва как прекарала деня в яздене на конете на Сесил. Мили никога нямаше да забрави победоносния поглед на Рейчъл, който сякаш й казваше: „Признай си, Мили, загуби. Имам всичко, което някога си искала. Дори собствената ти майка ме обича. А ти не можеш да направиш нищо по въпроса!“
Е, проклета да е, ако се предаде. Щом Рейчъл искаше война, щеше да си я получи. Мили щеше да язди отново и щеше да победи тази долна кучка.
Нуждаеше се само от възможност. А посещението на Боби Камерън можеше да се окаже точно тази възможност.
Мили приключи с оправянето на леглото, после започна да аранжира грижливо лилиите и белите рози, които Линда бе донесла от цветарницата в Нюмаркет. След двете кошмарни седмици при Мадлин Хауърд Мили знаеше, че не можеше просто небрежно да пльокне цветята във вазата.