Малкото му момиченце растеше. И щеше да порасне по-безболезнено, ако той й позволеше.
Мисълта, че Мили ще язди отново и ще поема рискове, все още го изпълваше с ужас. Но дълбоко в себе си, още след разправията с Боби, Сесил осъзнаваше, че момчето бе право. Може би пък Мили наистина трябваше да отиде с него в Калифорния?
Думите на младежа непрестанно звучаха в главата му. „Тя не е щастлива тук.“ А когато Боби си заминеше и особено сега, след смъртта на Лесна победа, Мили щеше да е още по-нещастна.
Дали щеше някога да му прости, ако не я пуснеше да замине?
А и защо ли да му прощава, щом позволяваше на страха си да съсипва живота й и да унищожава таланта й?
Сесил пъхна ръка под якето на Боби, стисна ръката на момичето и отблъсна мислите и страховете за бъдещето. Каквито и грешки да бе допускал като баща, обичаше малката си дъщеричка повече от всичко на света. И му се искаше и тя да знае това.
— Да, скъпа — каза той лаконично. — Ужасно съжалявам. Лесна победа е мъртъв.
В далечния Солванг Уайът Макдоналд се опитваше безуспешно да прогони мрачното настроение, което го бе обзело в ранната утрин, докато бързаше надолу по улица „Мейн“.
Есенното небе бе синьо и безоблачно като от туристическа брошура и дори в този ранен час слънчевите лъчи бяха достатъчно топли да сгорещят гърба му. Уайът отиваше в банката на среща с управителя, стария му приятел Джин Дръмонд. Въпреки приятелството, срещата нямаше да е приятна и перспективата за нея го караше да се мръщи мрачно.
— Добро утро, Уайът — поздрави го Мери Лонсдейл, ужасно дебелата, но симпатична чиновничка от пощата, която излизаше от аптеката на Девън.
— Мери — свали шапка той и се усмихна любезно.
Уайът я познаваше от близо четиридесет години. Тя бе една от най-нежните души, които някога бе срещал.
Най-хубавото в Солванг, както и в другите малки градчета, бе, че съседите се познаваха добре и държаха един на друг. Популярна местна фигура като Уайът не можеше да измине и двадесет метра, без някой да се втурне да го поздрави и да го попита как са децата и как се справят в ранчото след смъртта на Ханк. Слава Богу, вече бе септември и повечето туристи си бяха заминали, но Уайът подмина малка група любопитни, които отиваха към „Уелс Фарго“ в далечния край на града. Туристическият автобус от Ел Ей загрозяваше централния паркинг на селото.
Основан от датски заселници от Средния запад, пристигнали в Калифорния, за да създадат нова колония в началото на двадесети век, Солванг винаги бе привличал туристи. Името му означаваше „Слънчева долина“ и напълно отговаряше на истината. Но това, което най-силно привличаше посетителите всяко лято, бе уникалната му датска архитектура, образец на стария европейски начин на живот, застинал във времето като вкаменелост в кехлибар. С павираните си улички, газови фенери, островърхи покриви и четирите вятърни мелници Солванг приличаше на картинка от „Дисни“. Но зад туристическата фасада на хотел „Веселата вятърна мелница“, където майката на Боби, Даяна, бе работила навремето, и безбройните магазини за сувенири, които продаваха датски знамена и селски кукли, съществуваше истинско живо общество. Някои от семействата, с имена като Соренсен, Расмусен, Скредер и Олсен, живееха тук от четири поколения и приемаха датския си произход насериозно. Естествено, те се бяха смесили с още по-старите местни семейства, някои от които, като Камерън и Макдоналд, живееха в долината и работеха като каубои от почти два века.
Уайът изкачи белите дървени стъпала на старата сграда на банката, свали шапката и изтупа прахта от краката си, преди да се приближи към чиновничката.
— Добро утро, Филис — усмихна се той.
— Здравей, Уайът — му отвърна с почти беззъба усмивка старата жена. — Джин те очаква. Можеш да влезеш направо при него.
Старият му приятел се надигна иззад бюрото си и пристъпи да го поздрави.
— Уайът, радвам се да те видя. Как си напоследък?
Странен въпрос, като се имаше предвид, че бяха прекарали заедно половин час едва миналия вторник на родителската среща в училището, където си бяха бъбрили за Хайуд и живота. Но пък Джин вероятно бе просто нервен и се чудеше какво да каже.