— Добре — отговори Уайът, като седна на посочения от Джин стол. — Но нещо ми казва, че може да не се чувствам толкова добре, когато срещата ни приключи. Хайде, давай. Не ме дръж в напрежение. Какво имаш наум?
— Първо, искам да знаеш, че не съм виновен за това, Уайът — започна Джин, като се размърда неудобно на стола си. — Решението идва от шефовете. Аз съм само вестоносец.
— Знам — успокои го Уайът. — Продължавай.
— Ами… второто е, че всъщност би трябвало да проведа този разговор с Боби. Сега той е собственик на Хайуд и…
Уайът вдигна ръка, за да го спре.
— Джин, вече ти казах, че Боби е в Англия. Имам пълномощно като управител на ранчото. Имам право на достъп до цялата финансова информация. Мога да ти донеса подписаните документи, ако искаш.
Приятелят му поклати глава.
— Господи, Уайът, не. Не е необходимо. Надявам се, че мога да се доверя на думата ти.
— Е, и аз се надявам, Джин — отвърна Уайът, раздразнен от посоката, която взимаше разговорът.
Но пък нямаше смисъл да си разваля отношенията със стар приятел заради нещо такова. В крайна сметка, човекът само се опитваше да си свърши работата.
— Добре, тогава ще говоря направо — поде Джин с необичайно тъжен за веселия му нрав глас. — Изостанали сте с половин година в плащанията по лихвите.
Уайът потръпна.
— Знам. Но през последните три месеца наваксваме. Печалбите на Боби…
— Не са достатъчни — прекъсна го Джин. — Ханк бе наясно, че миналата година го заплашваше опасност да си загуби ранчото. Вярно е, че по онова време печалбите на Боби убедиха банката да отложи конфискацията. Проблемът е, че обикновено е в техен интерес… наш интерес… да решим въпроса някак си, особено когато виждаме, че задълженото лице се опитва да плати и има изработена система за намаляването на дълга си.
— И ние имаме такава — каза Уайът, като повиши тон от безпомощност.
— Може би. Но знаеш не по-зле от мен, че с целия нефт там…
Джин не довърши изречението. Нямаше нужда. Уайът бе наясно какво имаше предвид приятелят му. Банката бе заинтересувана Боби да се провали в изплащането на дълга си. По този начин щеше да стане собственик на Хайуд и следователно и на нефтените му залежи.
— Какво точно искаш да ми кажеш, Джин? — попита Уайът спокойно. — С колко време разполагаме?
— Точно в това е въпросът, Уайът. Нямате време. Не повече от няколко седмици. Важното е, че трябва да изплатите напълно изостаналите си вноски и да продължите да плащате лихвите. Едно закъснение и тези типове ще ви се нахвърлят като гладни скакалци. И ще донесат сондите си.
Уайът прокара ръка през косата си и притисна слепоочия, сякаш търсеше вдъхновение.
— Ами ако си намерим партньор? — попита той, като си припомни предложението на Боби. — Някакъв инвеститор? Някой с мангизи.
Джин кимна одобрително.
— Това ще е идеално. Но, Уайът, трябва да наблегна на нещо: времето е изключително важно. Ако имаш наум някой рицар, предлагам веднага да му се обадиш. Защото, ако скоро не измислите нещо, приятелю…
— Знам, знам. Не го казвай.
— Работата ми е да го кажа — изтъкна Джин. — Като управител на банката и като твой приятел. Намери парите, Уайът. В противен случай Боби ще загуби ранчото.
Тод Кренбърн излезе на терасата на огромния си палат в Бевърли Хилс и се вторачи доволно в гледката под себе си.
Поредният великолепен безоблачен ден. Леката утринна мъгла се бе вдигнала и навън бе достатъчно топло за шорти и тениска въпреки ранния час. Точно под къщата лежаха безукорните ливади на голф клуба в Бел Еър, където се виждаха миниатюрни фигурки в карирани панталони, които се носеха напред-назад в количките за голф, прекалено мързеливи, за да изминат пеша стотината метра и да си приберат топките.
Тод мразеше голфа. Намираше го отегчителен до смърт. Богатите старци, които се мотаеха по ливадите всеки следобед, го караха да потръпва от ужас. Нещастните дядовци бяха доволни да прекарат пенсионните си години в удряне на топки или поглъщане на уискита в клуба, готови на всичко, за да избягнат компанията на проклетите си съпруги с опънати от хирурзите лица. Зловеща работа. Но пък му харесваше да живее над игрището за голф. Домовете в тази част на Бел Еър бяха най-престижните и търсените в Ел Ей заради близостта им до голф клуба и великолепната гледка към града и океана. Тези къщи бяха най-добрите. А Тод Кренбърн обичаше най-доброто.