Това за съжаление не стана. Обидена, задето бе отхвърлена, Катрин се нацупи и захленчи като разглезено дете. Тод едва се въздържа да не я зашлеви. Най-после тя му позволи да й повика такси, но едва след безброй уверения от негова страна, че ще й се обади, когато приключи с работата си, и по-късно ще се видят отново. Дали наистина момичетата вярваха на тези дивотии, зачуди се Тод. Накрая, когато я отпрати и седна пред компютъра да провери имейла си, осъзна, че Катрин си бе тръгнала, издокарана в скъпата му италианска риза.
По дяволите! Защо тъпите курви вечно налитаха на най-хубавите неща? Трябваше да накара Луиджи да сложи ключалка на гардероба му, преди да доведе поредната у дома.
Тод прегледа съобщенията си набързо — пощата му винаги бе пълна — и се съсредоточи върху писмото на адвоката си от Санта Барбара.
— Мамка му — изруга той на глас, когато го прочете.
Някои от местните жители бяха подали петиция, с която протестираха срещу покупката на земя близо до Бюелтън, осъществена с помощта на малка група индианци. След като си осигуреше петдесет и един процента от имота, възнамеряваше да застрои огромен квартал с евтини жилища без намеса от страна на щатското правителство. Местните правилно подозираха, че Тод се канеше да съсипе великолепната им долина.
Самодоволни мухльовци от средната класа. Тод губеше търпение с тези хора с проклетите им комитети, завист и манталитет на жители на малко градче. Ако толкова много искаха да запазят земята си, трябваше да се сетят да я купят. Той не вършеше нищо незаконно, така че можеха да си натъпчат тъпата петиция в задниците.
Зачете по-надолу и се спря на последния параграф, като забрави за Бюелтън за момент.
„Може да си чул, че Ханк Камерън най-после ритна камбаната преди два месеца. Ранчо Хайуд в момента принадлежи на сина му Боби.“
Интересно. Преди шест-седем години Тод се пазари безуспешно с Ханк, за да купи част от ранчото му. Ханк отказа категорично. Години по-късно Тод се срещна със сина му във Флорида. Момчето очевидно го биваше с конете, но Тод помнеше най-вече арогантността му. Боби не му обърна никакво внимание, когато се запознаха на един купон. По-късно подсили обидата, като си тръгна с червенокосата красавица, на която Тод бе хвърлил око. И сега можеше да твърди, че със сигурност не е почитател на Боби.
Но ранчото на Камерън, пълно с повече нефт от Тексас, бе нещо съвсем различно. Тод би дал всичко, за да сложи ръка на част от Хайуд и нефтените му запаси.
„Преди да попиташ, трябва да ти кажа, че синът не иска да продава. Но чух от различни източници, че финансовото му положение е трагично. Говори се, че възнамерявал да обучава каубойски състезателни коне, но очевидно не може да събере пари, за да започне. Както и да е, ти ме помоли да си държа очите отворени, затова реших, че ще искаш да узнаеш новината.“
Да, новият адвокат беше добър. Умен. Тод се облегна на стола, затвори очи и се опита да си представи земята на Камерън. Не се интересуваше от природата, но Хайуд бе толкова красиво място, че се бе запечатало в паметта му. За съжаление идилията беше нарушена от мисълта, че всичкият нефт просто се хабеше там. Как бе възможно каубоите да са такива тъпаци? Когато затвореше очи, Тод можеше да долови миризмата на изгорени пари. А от нея стомахът му се свиваше.
Той взе меката лилава топчица за потискане на стреса — стар подарък от майка му — и я стисна ядосано. Трябваше да има някакъв начин да установи контакт там.
От начина, по който Боби го пренебрегна във Флорида, можеше да съди, че момчето сигурно не знаеше кой е. А това му осигуряваше предимство. Също така важен бе и фактът, че каубоят се нуждаеше от пари, за да започне бизнеса си с коне. А Тод имаше много пари. Номерът бе да се сближи с Боби внимателно, за да не го уплаши. Защото, ако хлапето усетеше, че Тод се стреми към нефта, щеше да побегне бързо като баща си.
Тод се замисли съсредоточено и се опита да си припомни името на управителя на ранчото. Уили? Уес? Нещо такова. Истински стар каубой като шефа си, застинал в сантиментите на работническата класа. И двамата не притежаваха усет за бизнес, но пък бяха лишени и от алчност. А това ги правеше несигурни клиенти.
Хм. Трябваше да помисли по-сериозно.