— Да бе — изсумтя Мили, но преплете пръсти с неговите и си пожела той да остане завинаги при нея. — Не мисля, че родителите ми ще се съгласят.
— Човек никога не знае — отвърна Боби, макар да бе съгласен с нея.
Сесил и Линда със сигурност биха предпочели Мили напълно да забрави за него. И това може би не беше толкова лошо. Тя щеше да си намери свястно английско момче на нейната възраст. И да осъществи мечтите на майка си.
— Ако наистина искаш да дойда довечера, ще го направя — каза внезапно Мили. — Но го правя само заради теб, а не заради проклетата ми майка.
— Разбирам — кимна той и най-после обърна гръб на прозореца. — Кой знае? — добави весело. — Може пък да се позабавляваме.
Стана седем и петнадесет преди всички най-после да се настанят в колата.
Джаспър обикновено бе примадоната на семейството, но тази вечер бе отишъл при Рейчъл по-рано и за първи път Мили задържа останалите, като настоя да си смени тоалета в последната минута.
Възнамеряваше да облече елегантна червена рокля, която отиваше на новата й изискана прическа с вдигната нагоре коса. Но внезапно се паникьоса, че прилича прекалено много на Ивана Тръмп, затова реши да се преоблече в масленозелена прилепнала рокля от „Фон Фюстенберг“.
Беше доволна от резултата. За първи път Боби щеше да я види в сексапилен вид. А това бе почти достатъчно да я зарадва, че бе решила да отиде на тъпия купон на Рейчъл.
Тя заподскача към колата, изпълнена с надежда и нетърпение, и се завъртя пред Боби като балерина.
— Та-та! — засмя се. — Какво мислиш?
Боби се намръщи.
— Изглеждаш… различна.
Мили се натъжи. Това определено не бе реакцията, на която се надяваше.
— Не ти ли харесва?
— Хайде, побързайте — извика Сесил нетърпеливо, преди младежът да успее да отговори. — Влизайте в колата. Бездруго сме закъснели.
Мили се настани отчаяно на задната седалка до Боби и се почувства абсолютно съсипана. Е, явно не можеше да го впечатли. Почувства се привлекателна колкото гъбичките по краката.
Седнал неудобно, Боби упорито отказваше да погледне към нея. Зелената рокля, която прилепваше по извивките й съблазнително, го изнервяше. Не, не го изнервяше. Направо я мразеше. Как можеше да не гледа на Мили като на сексуален обект и да зачита невинността й, когато се бе издокарала като шибаната Одри Хепбърн? Ами целият този грим, покрил луничките й? Искаше му се да протегне ръка и да го избърше. Но вместо това седя безмълвно, вторачен през прозореца по целия път до дома на Дилейни.
— Уха — подсвирна той, когато Сесил вкара колата през покритите с мъх каменни колони на портата.
За момент забрави за Мили, докато се носеха по частния път, който водеше към великолепния палат на семейство Дилейни. Къщата бе от червени тухли, покрити с бръшлян и изглеждаше невероятно.
— Красиво, нали? — попита Сесил.
— Не е лъжа.
Боби бе чувал за имението от различни хора, но за първи път го виждаше лично. Лейди Дилейни бе отказала категорично да допуска гости в дома си преди строителите да завършат работата си и всички срещи на сър Майкъл се провеждаха в Нюуелс. Но хората бяха прави — къщата беше зашеметяваща. Величественият стил „Кралица Ана“ я отличаваше от останалите къщи в Митлингсфърд със сламени покриви — притежаваше елегантна симетрична фасада и безукорно подстриган жив плет по края на изумруденозелените поляни, които приличаха на кадифе. Тази вечер, осветена от стотици свещи, подредени встрани от пътя или окачени по ниските клони на дърветата, изглеждаше още по-великолепна от обикновено.
— Хайде да намерим бара — предложи Сесил.
Също като дъщеря си, той нямаше желание да присъства на празненството — фермата му бе в криза и никак не му допадаше да се прави на изискан светски мъж, но вече бездруго бяха тук и перспективата за силно питие пооправи настроението му.
Мили обаче се чувстваше по-потисната от когато и да било преди. Боби все още не й обръщаше внимание, сякаш го бе обидила по някакъв начин, макар че не можеше да си обясни какво бе направила. Защо я бе помолил да дойде тази вечер, ако само щеше да се цупи?
Тя го загледа как крачи към къщата, без да погледне към нея, и се подготви за дълга и противна вечер. Преди няколко часа бе въодушевена от вида си и изпълнена със самоувереност. А сега се чувстваше като Пепеляшка след полунощ — мизерна, унила и не на мястото си.
— Мили. Как си? — нахвърли се Рейчъл върху нея в мига, когато влязоха вътре.