Боби се огледа наоколо и разпозна няколко красиви лица от онези първи седмици, както и група жокеи и треньори, с които се бе запознал покрай Сесил. Празненството у семейство Дилейни бе събитие в жокейските кръгове в Англия и всички от състезателния свят се появяваха да се порадват на легендарното гостоприемство на сър Майкъл.
Старите идоли на Мили — Франки Детори и Роби Пембъртън, също бяха тук. Последният бе пристигнал със зашеметяваща червенокоса красавица, която се извисяваше над него като троянската Елена на кокили. Боби позна прочутия американски жокей Джаки Фостър и купчина британски звезди. Както обикновено, те бяха най-шумните гости, забавляваха се с гигантски водни пистолети, напълнени с бира.
След седем седмици в Англия едва започваше да схваща сложното социално разделение в британските ездачески кръгове. Очевидно тълпата от надбягванията смяташе прескачането на препятствия за аматьорска работа. От своя страна пък жокеите от прескачанията гледаха отвисоко на онези от надбягванията, намираха ги за парвенюта и рядко им обръщаха внимание по светски събития. Но тази вечер и двете страни бяха сключили временно примирие.
— Господин Камерън! — извика Майкъл Дилейни, като се приближи към Боби с широка усмивка и протегнати ръце. — Радвам се, че успяхте да дойдете.
Сър Майкъл държеше чаша пунш в ръка и ако се съдеше по зачервеното му лице, тя бе поне петата или шестата. Издутият му корем изпъваше копринения му пояс до скъсване.
— Не бих пропуснал празненството за нищо на света — отвърна Боби. — Градините ви са великолепни, между другото.
— Благодаря — усмихна се сър Майкъл доволно. — И ние ги харесваме. Макар че, доколкото знам, в Калифорния ви очаква доста красиво място.
— Да — кимна Боби, като се усмихна щастливо за първи път тази вечер. — Така е.
Беше го срам да си признае, че напоследък Мили бе изместила Хайуд в мислите му. Но сега, когато вече настъпваше време да се прибере у дома, бе започнал да се връща в действителността. Обажданията на Уайът ставаха все по-чести и тревожни. Ако Боби искаше да започне бизнеса с каубойски коне, а той копнееше за това, щеше да му се наложи да стигне до някакво споразумение с банката, и то светкавично бързо.
— Сигурно ви липсва.
— Така е, липсва ми — потвърди Боби искрено. — Но и тук има неща, които ще ми липсват, когато си замина — добави, като огледа градината, търсейки Мили, но нея я нямаше.
— Е, наистина съжалявам, че се налага да си заминете — призна сър Майкъл. — Свършихте невероятна работа с конете ми. Невероятна. Анди! — извика той, като махна на възрастен мъж, който говореше с две не по-млади от него жени на няколко метра от тях. — Ела да се запознаеш с моя приятел Боби Камерън. Той е американският треньор, за когото ти разказвах.
Докато Боби разсейваше лошото си настроение в единия край на градината, Мили седеше сама под плачеща върба в другия и се напиваше все повече.
— Хей! Хейй! — извика тя на минаващия покрай нея келнер. — Искам една от тези. Мооля.
Той й поднесе сребърна табла, отрупана с миниатюрни наденички, увити в бекон, и загледа неодобрително как Мили изсипа всичките в чинията си. След като келнерът се отдалечи, тя отпи щедра глътка шампанско от бутилката, която бе задигнала по-рано, и натъпка шепа мазна храна в устата си. Депресията й бе отворила апетит. Или пък алкохолът бе виновен?
Мили изрита настрани обувките с високи токчета — проклетите неща й бяха направили мехури, а очевидно и Боби не ги намираше за секси, и разпусна косата си. Фризьорът бе изпънал косата й толкова силно, че скалпът я болеше. След седмата наденичка Мили се почувства не много добре и реши, че кратка разходка може да прочисти главата й. Видя Боби, който говореше с няколко души край потока, и тръгна в другата посока, като се олюляваше безцелно към рододендроновите храсти.
Бяха достатъчно отдалечени от къщата и светлината не достигаше до тях. Всъщност бе толкова тъмно, че Мили едва успяваше да запази равновесие по неравната почва. Внезапно чу някакъв шум откъм храстите, нещо между стон и охкане. Май някой си имаше сериозни проблеми.
— Хейй! — извика Мили колебливо. — Има ли някой там?
Никакъв отговор.
— Добре ли сте?
Тишина. После звукът се чу отново. С кураж, който се дължеше най-вече на шампанското, Мили си проправи път сред храстите. Роклята й се закачаше ужасно по клонките и вероятно щеше да е съсипана, но ако някой лежеше там наранен, а тя не направеше нищо, никога нямаше да си прости.