— Права е — обади се Джаспър, подкрепен от ентусиазираното кимане на Рейчъл.
Идеята Мили да язди отново в надбягвания, дори и в далечната Америка, изпълни и двамата с ужас.
— Не си го обмислил добре, татко — добави той.
— Затвори си устата — твърдо каза Сесил. — Говоря със сестра ти. Мили?
— Не знам какво да кажа — призна тя, като се молеше наум решението на баща й да не е продиктувано само от лекарствата.
— Все още ли искаш да отидеш? — попита Сесил.
— Разбира се! Разбира се, че искам — извика тя. — Ако наистина говориш сериозно. И ако предложението на Боби все още е в сила.
Боби, който се мотаеше в другия край на стаята и се опитваше да не пречи, се почувства неудобно от всички погледи, насочени към него. Очите на Линда, Джаспър и Рейчъл бяха присвити подозрително. Сесил се бе ококорил очаквателно, а погледът на Мили беше изпълнен с надежда.
Дори и да искаше да си промени решението, вече не можеше да го направи.
— Разбира се — потвърди усмихнато. — Разбира се.
— Ще те помоля само да се грижиш добре за нея — каза Сесил.
— Ще се грижа за нея отлично, господине — обеща Боби. — Имате думата ми.
Е, това беше. Мили идваше в Хайуд и в живота му, независимо дали това му харесваше или не. Зарадва се, задето нямаше да му се наложи да се раздели с нея, но знаеше, че присъствието й щеше да е повече изкусително мъчение, отколкото радост.
Романтичното му увлечение трябваше да бъде забравено. Не само защото бе прекалено млад и трябваше да спаси ранчото си, но и бе обещал на болния й баща да се държи като родител. А каквито и други недостатъци да имаше, Боби Камерън винаги спазваше обещанията си.
Когато пристигнеха в Калифорния, щеше да влезе в ролята на баща на Мили. Бе твърдо решен да го направи.
11.
Дилън Макдоналд рисуваше в стаята си в Хайуд. Откакто Ханк почина, животът в ранчото бе толкова трескав, че почти не му оставаше време да твори. Но днес бе неделя, а светлината бе толкова добра, че реши да пропусне закуската и да се заеме с картината си.
Застанал пред статива в стария си анцуг и тениска, Дилън довършваше портрета на баща си, който бе започнал тайно преди три месеца с помощта на стара снимка.
Спокойствието му бе нарушено от почукване на вратата. Той бързо метна кърпа върху платното и се опита да сдържи раздразнението в гласа си.
— Кой е?
— Аз съм, Съмър. Донесох ти захар с малко кафе в нея. Мога ли да вляза?
Дилън се ухили, отвори вратата и дръпна сестра си в стаята. После взе от ръката й димящата чаша с любимата му напитка. Обичаше цялото си семейство, но се чувстваше най-близък със Съмър. По-млада и не толкова сериозна като Тара, с тази му сестра го свързваха най-много неща, макар че ако някой сравнеше гарваново черните му къдрици и маслинена кожа с нейната руса като на шведка коса и бяла кожа, никога не би могъл да предположи, че са брат и сестра.
— Мога ли да видя? — попита тя, като махна към покрития статив.
Дилън се намръщи.
— Е, предполагам, че можеш.
Не обичаше да показва творбите си. Като всеки истински талантлив художник, той се измъчваше от невротични съмнения в способностите си, които в случая бяха подсилени от мисълта, че баща му и останалите работници в Хайуд смятаха рисуването за педалска работа. В Санта Инес признанието, че си художник, бе равносилно на това да съобщиш на света, че заминаваш за Сан Франциско, променяш името си на Прасковка и възнамеряваш да изпълняваш песните на Барбра Стрейзънд, издокаран в бална рокля.
Съмър обаче бе различна. Тя винаги го бе разбирала.
— Мамка му, Дил — подсвирна възхитено, когато видя портрета. — Невероятен е. Страхотна работа. На колко години е на снимката?
Дилън й подаде овехтялата черно-бяла снимка, която бе взел от албума на майка си.
— Няма дата, но предполагам, че е бил на двадесет и две-три.
Съмър поклати глава и се засмя.
— Готино копеле е бил, а? Какво, по дяволите, е станало? Сега прилича на спаружена слива.
— О, престани — спря я Дилън. — Чакай да видиш ти как ще изглеждаш в края на петдесетте — след четиридесет години, прекарани в обработване на земята.
— Аз ли? — засмя се тя, като се метна на леглото му. — Не възнамерявам да прекарам и четиридесет минути в обработване на земята, камо ли четиридесет години. Ще отида в „Бъркли“, а после ще завърша право в „Харвард“. След това ще спечеля милиони, ще живея в Ел Ей и ще стана толкова богата, че ще си направя пластична операция при появата на първата бръчка. Със сигурност няма да приличам на слива.