— Да ревнувам? — извика Съмър и се опита да си придаде възмутен вид. — От нея? Моля те! Не ме карай да се смея. Мили има акъл колкото малоумна жаба, а е и ужасно грозна.
Дилън се засмя.
— Не е!
— Според мен пък е — нацупи се Съмър. — Както и да е, обзалагам се, че мога да я победя в ездата.
— Ти дори не се интересуваш от яздене — възрази Дилън. — Отиваш в Ел Ей, за да натрупаш милиони, нали така?
— Не съм казвала, че се интересувам — сопна се Съмър. — Просто казах, че мога да победя Мили. Според Боби тя не се е качвала на кон от две години. А преди това е яздила само чистокръвни коне.
— Мисля, че трябва да й дадеш шанс — предложи Дилън. — Не си справедлива. Момичето е на хиляди километри от дома си и това място сигурно й се струва адски чуждо. В крайна сметка тя ще остане тук, независимо дали това ти харесва или не, така че няма да е лошо да положиш усилия да се сприятелите.
— Хм — изсумтя Съмър мрачно. — Стига тя да положи усилия да се сближи с мен. Защото дотук не виждам какво Боби или всички вие виждате в нея.
След тези думи тя отиде да си легне, като остави Дилън на собствените му, напълно различни от нейните мисли за Мили и за това как бъдещето й в Хайуд щеше да се отрази на всички тях.
12.
Тод Кренбърн натисна бутона до волана и се усмихна, когато покривът на любимото му „Ферари Маринело“, струвало му четиристотин хиляди долара, се вдигна назад и позволи на яркото слънце в долина Санта Инес да облее колата.
Денят беше великолепен и слънцето го огряваше и в буквален, и в преносен смисъл. Снощи адвокатът му се обади с новината, че съпротивата на местните жители срещу покупката на земята в Бюелтън най-после бе сломена. Слава Богу! С индианските си партньори сега можеше да започне строежа на евтините блокове, които го бяха направили богат. Може би дори още следващия месец. Господ да благослови индианците!
Той лениво се зачуди колко ли пари бяха похарчили противниците му досега. Триста-четиристотин хиляди долара? Надяваше се да се задавят с тях. Всеки един от проклетите тъпи протестанти от средната класа.
Но чудесното му настроение се дължеше не само на сделката с имотите. Тод възлагаше страхотни надежди на днешната среща в Хайуд.
Очевидно основният му интерес към ранчото, както и на всичките му съперници, бе петролът. Но освен това очакваше с нетърпение да надхитри арогантния Боби Камерън. Благодарение на сделките си в провинциална Калифорния Тод вече знаеше малко за каубойския манталитет: смахнатата им гордост от архаичната им култура, романтичните им фикс идеи за фермерството и земята. Знаеше, че ще е грешка да се втурне напред с празен чек и въодушевен поглед, още по-голяма грешка щеше да е да прояви и минимален интерес към петрола в Хайуд.
Ханк Камерън беше тъп и упорит като муле. От малкото, което знаеше за Боби, Тод си представяше, че и той ще е същият, ако не и по-лош, когато се стигнеше до делови преговори. Трябваше да използва арогантността му в своя полза. Също като шампион по джудо, трябваше да обърне силата на врага срещу самия него.
Каубойски коне. Те щяха да са примамката. Хлапето се нуждаеше от реструктуриране на дълга, за да измъкне имота си от настоящия финансов кошмар. Но в действителност искаше да построи училище за обучение на коне. Младежът, когото Тод помнеше, бе разглезен, арогантен и бунтовен тип, готов да сложи желанията пред нуждите си. Всъщност, да сложи желанията си преди всичко друго.
Тод прекара последните два дни в проучване на каубойските коне и сега се чувстваше достатъчно уверен да говори за мускулите, бързината и гъвкавостта им, които им помагаха да се отличат във всичко — от надбягванията до родеото.
Ироничното бе, че дори това ограничено проучване го бе убедило във възможностите да спечелиш сериозни пари от смахнатия спорт на западняците. Ако изиграеше картите си правилно, можеше да се възползва от него, докато чакаше шанса си да сложи ръка върху петрола. Приятна странична придобивка. Важното бе да си осигури собственост поне върху част от имота. И днес щеше да го направи.
Реши да стигне до ранчото през Лос Оливос и Солванг, вместо по пътя край Бюелтън. Така щеше да си запази удоволствието да огледа новата си покупка на път за вкъщи.
Спря пред портата на Хайуд и погледна бележките за последен път, за да си припомни семейната история на Камерън и имената на важните играчи.
— Уайът Макдоналд — промърмори Тод, като подкара колата по дългия частен път. — Не Уили. Уайът. Като Уайът Ърп.