Тя кимна изморено.
— Дилън ще е там след около двадесет минути. Той ще ти покаже накъде да отидеш след това. Междувременно, ако се натъкнеш на други говеда, просто стой на север от тях. Ясно ли е? Не им позволявай да минат покрай теб.
И как ли точно си мисли, че ще ги спра, запита се Мили. Всички крави, които бе виждала досега, не й обръщаха повече внимание, отколкото на листата по пътя си.
За щастие, няколко минути по-късно Дилън й се притече на помощ.
— Къде е Боби? — попита той с жизнерадостен глас, който пооправи настроението й. — Не те е изоставил вече, нали?
— Страхувам се, че ме изостави — отговори тя, като подкара коня си към него. — Очевидно има някаква среща.
Дилън я погледна и се ухили. Косата й стърчеше във всички посоки, изскочила от розовия ластик. По ръцете и лицето й имаше драскотини. Тениската й бе пропита от пот, а носът и челото й бяха изгорели от слънцето. Връхчетата на ушите й бяха червени като малини.
— Казах ти да си сложиш шапка — закачи я той. — С този нос можеш да си осигуриш работа като светофар.
— Я се разкарай — тросна се тя, засрамена, но и усмихната, като бързо покри носа си с ръка.
Сутринта Боби й предложи каубойска шапка, но тя отказа, защото се страхуваше да не изглежда смешна. Искаше да е сексапилна, когато той е наоколо, ала планът й се провали.
— Какво стана? — попита Дилън. — Да не си се сбила с някой трън?
— Нещо такова — усмихна се момичето, като неохотно откри носа си. — Нямах представа, че ще е толкова трудно. Едва се задържах на седлото. Боби непрестанно ми повтаряше да не оставя нито една крава да мине покрай мен, но е безнадеждно. Цяла сутрин се мотах нагоре-надолу по хълмовете като идиот, а можех да си остана в леглото.
— Разбирам как се чувстваш — каза Дилън, като се възхити крадешком на гърдите й, които се повдигаха под тениската. — Но мога да те утеша, че и ние не се справихме много добре, а аз се занимавам с това много по-дълго от теб. Някои дни е лесно, други — много по-трудно. Това е фермерството.
Мили въздъхна.
— Боби твърди, че всичко това ще ми помогне, когато започна да се състезавам, но не разбирам как.
— Е — усмихна се Дилън. — Не съм сигурен, че и аз разбирам. Но Боби си знае работата, когато става дума за коне.
— Така е — бързо потвърди Мили. — Затова съм тук. Той е невероятен.
Нямаше начин да не доловиш обожанието в гласа й. Дилън бе чувал същото от безброй други момичета. Боби може и да не забелязваше колко красива е ученичката му, но тя определено бе лудо влюбена в него.
— Не бих се косил, ако бях на твое място — посъветва я нежно. — Боби има среща с инвеститор от Ел Ей. Ако извадим късмет, ще тренираш състезателни коне след няколко седмици и каубойската ти кариера ще приключи. Иска ми се и аз да бях такъв късметлия.
Мили повдигна вежди.
— Мислех си, че обичаш фермерството. Боби вечно ми разправя колко си страхотен и как ранчото е целия ти живот.
— Да, това е целия ми живот — сви рамене Дилън. — Но не означава, че го обичам.
— Какво искаш да правиш? — удиви се Мили.
— Искам да рисувам — отговори той с копнеж в гласа. — Но няма да стане.
— Никога не знаеш — възрази тя. — Преди няколко седмици мислех, че никога вече няма да яздя или да се състезавам. Но сега съм тук.
— Да, тук си — ухили се младежът.
Мили беше адски готино момиче. Дори издрана и наранена след тежката сутрин чарът й бе неустоим. Дилън осъзна, че лесно можеше да се влюби в нея. Но нямаше смисъл. Тя искаше Боби, не него.
Винаги ставаше така с момичетата. В сравнение с Боби той сякаш не съществуваше.
Уайът пресрещна Боби в двора.
— Къде е човекът? — попита младият мъж, като се смъкна от коня.
— В офиса е — отговори Уайът и сложи ръка на рамото му. — Слушай, бъди внимателен. В този тип има нещо, на което не се доверявам.
— Какво?
— Не знам — намръщи се Уайът. — Трудно ми е да го опиша. Просто е… мазен.
— Мога да се справя с това — небрежно отвърна Боби.
— Може и така да е — търпеливо се съгласи Уайът. — Но не бързай. Опознай го, преди да се обвържеш с нещо. Понякога си склонен да прибързваш.
— Кой го казва? — настръхна Боби. — Баща ми ли? — едва сдържаше раздразнението си. — Благодаря за загрижеността. Но вече не съм дете, Уайът. Мога да се справя с този тип. Знам какво искам.
Възрастният човек кимна почтително и му направи път. Нямаше смисъл да настоява повече. Ироничното бе, че Боби приличаше на Ханк много повече, отколкото осъзнаваше — бе упорит като муле. Ханк никога не бе приемал съвети и това доведе до влошаването на положението в Хайуд. Боби бе същият, но към упоритостта му бе прибавена и младежка самоувереност, която го правеше още по-неконтролируем. Уайът се молеше шестото му чувство относно Тод Кренбърн да го е подвело. Но докато гледаше как младежът влиза енергично в офиса, изпита същото усещане за обреченост, както когато наблюдаваше как агнетата отиват на заколение.