— Боби? — скочи на крака Тод Кренбърн и протегна ръка приятелски.
Беше забравил, че момчето приличаше на манекен и бе доста високо. По-неуверен човек от Тод би се притеснил от физическото несъответствие между тях двамата, но той не страдаше от липса на самочувствие.
— Как си? — попита любезно. — Не знам дали си спомняш, но преди няколко години се запознахме във Флорида.
Боби раздруса ръката му и седна на бюрото, без да си направи труда да покани и госта си да се настани удобно.
— Страхувам се, че не помня — нетактично подхвърли. — Но управителят на ранчото ми съобщи, че на времето си преговарял с баща ми.
Нагло малко лайно, помисли си Тод, но усмивката остана здраво залепена на лицето му.
— Точно така. Е, преговори не е съвсем точно казано. Както знаеш, аз се занимавам с недвижими имоти. Винаги съм се интересувал от земята на баща ти, но бе очевидно, че той няма да ми продаде нищо.
Тод бръкна в джоба си, извади инхалатор и вдъхна дълбоко. Въздухът в малкото помещение миришеше на коне, кучета и говеда и той усети как гърдите му се стягат, а очите му се зачервяват въпреки огромното количество антихистамин, което бе погълнал сутринта. Как някой можеше да предпочете да живее в тая дивотия бе напълно непонятно за него.
— Съжалявам — извини се той. — Алергия.
— Защо се интересуваш от Хайуд? — попита Боби агресивно, без да обърне внимание на неудобството на госта си.
Изкара тежка сутрин след безсънната нощ, а предупреждението на Уайът влоши бездруго мрачното му настроение. Бе решил твърдо да покаже на всички, че е способен да води трудни преговори.
— Предполагам, че заради петрола, нали? — добави той.
— Ни най-малко — излъга Тод бързо. — Първо, ранчото никога не е било внимателно проучено. Знам, че се говори как дядо ти бил открил петрол тук, но никой не знае дали става дума за богат залеж и дали изобщо има смисъл да се правят сондажи.
Боби се заслуша, като се опита да прикрие изненадата си. Никога преди не беше чувал тази теория. Бе израснал, вярвайки, че петролът в Хайуд е факт. Отчасти благословия, отчасти проклятие, но неоспорим факт. Замисли се дълбоко и си припомни разказа на баща си, че земята е била проучена преди десетки години. Но дали спомените не го лъжеха? Може пък Тод да беше прав.
— Пък и не се занимавам с петрол — продължи Тод, като кихна отново. — Правя си парите с бизнес, който върви чудесно. Също като стареца ти.
Боби кимна.
— Разбирам. Е, звучи логично.
Уайът можеше да е притеснителен като старица от време на време. Кренбърн изглеждаше открит и почтен човек.
— От какво всъщност се интересуваш? — попита Боби.
— От каубойски състезателни коне — спокойно отговори Тод.
— Наистина ли? — младежът изгледа скептично безукорно скроения му костюм и маникюрирани ръце и си помисли, че Тод определено не приличаше на типичния каубойски ентусиаст.
— Не ме разбирай погрешно — обясни Тод, като оправи възела на копринената си вратовръзка „Ермес“. — Нямам желание да се занимавам с подробностите по обучението на коне. Абсолютно никакво. Те са твоята област. Гледам на това като на чиста инвестиция.
През следващите десет минути Тод плавно издрънка всичко, което бе научил за света на надбягванията. И както бе очаквал, Боби попи всяка дума.
Първото правило на добрата търговия: кажи на хората онова, което искат да чуят.
— Не твърдя, че съм експерт — завърши той скромно, — но прегледах постиженията ти като треньор на чистокръвни коне. Трябва да призная, че съм развълнуван от възможността тук. Имаш нужда от инвеститор. Аз пък имам нужда от партньор, който разбира от коне и обучението им. Съвсем просто е.
— Хайде да се поразходим — предложи Боби, като отвори вратата и в офиса нахлу горещ въздух.
Тод го последва навън.
— Беше честен с мен, Кренбърн — каза Боби, — затова и аз ще говоря откровено с теб. Определено се интересувам.