— Добре — кимна Тод небрежно. — Надявах се, че ще е така.
— Но трябва да си изясним нещо от самото начало — продължи Боби. — Хайуд ми бе завещан от баща ми като традиционно ранчо с каубойски традиции в развъждането на стада.
Почна се, помисли си Тод. Носталгичните каубойски дивотии.
— Доста хора и семействата им зависят от мен. Трябва да запазя мястото като ранчо и да оправя финансовото му положение. Конете са страстта ми и съм убеден, че в тях е бъдещето на Хайуд. Но не мога просто да размахам вълшебна пръчка и да превърна ранчото в тренировъчна площадка като „Осем дъба“ за една нощ.
— Да, знам — кимна Тод.
„Осем дъба“ бе най-прочутата ферма за развъждане на чистокръвни коне и мечтата на всеки собственик в Кентъки.
— Първо трябва да разчистиш боклука от терена, за да можеш да строиш на него, нали?
— Точно така — потвърди Боби.
— Е, какво ще кажеш за това? — подхвърли небрежно Тод, сякаш идеята току-що му беше хрумнала. — Ще поема дълга ти, целия дълг, в замяна на партньорство в ранчото.
— А, не знам… — промърмори Боби със съмнение в гласа.
Чу предупредителните думи на Уайът от вчера вечерта: „Ако започне да ти иска партньорство, изчезвай колкото се може по-бързо.“
— Изслушай ме — настоя Тод. — В добавка ще ти осигуря сто процента от капитала, за да изградиш тренировъчните помещения и площадки.
— Сто процента?
Тод кимна.
— Точно така. До стотинка.
Образът на великолепните конюшни, които можеше да построи с неограничен капитал, се завъртя съблазнително пред очите на Боби. Господи! Можеше да осъществи мечтата си за Хайуд и да изплати дълга към банката. И то само след няколко седмици.
Внезапно самоувереността му се завърна. Уайът беше чудесен управител на ранчо, но не разбираше от бизнес, а още по-малко от обучение на коне и страхотните мангизи, които можеха да се изкарат от него.
— Бизнесът със стадата ще си остане само твой — продължи Тод. — Печалбите от конете ще делим осемдесет на двадесет в моя полза.
— Шестдесет на четиридесет — контрира Боби.
— Седемдесет и пет на тридесет и пет — ухили се Тод. — Ти няма да вложиш и цент, забрави ли?
— Да, но влагам уменията си — изтъкна Боби. — И времето си. Аз ще ръководя бизнеса.
— Седемдесет на тридесет — склони Тод, като му протегна ръка.
— Готово.
Горкото хлапе. Усмихваше се доволно, сякаш го бе победило и сключило страхотна сделка. Всъщност само за неколкостотин хиляди Тод току-що си бе осигурил собственост в струващ няколко милиона имот и бе направил първата важна стъпка към контрола върху петрола на Камерън.
Хлапето беше изключително наивно и самоуверено. Дори не осъзнаваше какво бе станало. И макар още да нямаше нищо на хартия, Тод знаеше, че каубоите от старата школа по-скоро биха умрели, отколкото да престъпят думата си в сделка, за която си бяха стиснали ръцете.
Работата беше свършена, мисията — изпълнена.
Прикрил триумфа си, докато Боби го изпращаше до колата му, Тод внезапно забеляза някаква фигура, която от изтощение едва-едва се влачеше към тях. Когато горкото създание се приближи на няколко метра, той осъзна, че това не е старец, а момиче. Много младо момиче.
Имаше рошава, мокра от пот коса, зачервено лице и дрехи за езда, толкова съдрани и мърляви, сякаш ги носеше от седмици. Но бе невероятно красива, а зелените очи и пълните устни й придаваха съблазнителен вид, който дори умората и мръсотията не можеха да прикрият. Внезапно Тод изпита желание да остане по-дълго в ранчото. Винаги намираше време за красиви момичета.
— Здрасти — усмихна се той. — Мисля, че не се познаваме. Аз съм Тод.
— О, здравей — разсеяно отговори момичето. — Казвам се Мили.
Първото, което Тод забеляза, бе английският акцент. Второто бе начинът, по който погледна направо през него, фокусирайки цялото си внимание върху Боби, чието тяло се напрегна, сякаш това го притесняваше.
Готов да се съревновава във всичко, особено когато ставаше дума за жени, Тод мразеше да го пренебрегнат. А вече за втори път момиче, по което си падаше, предпочиташе Камерън. Това го вбеси страхотно.
— Свършихме — каза Мили, като погледна Боби като римска робиня, влюбена в императора. — Мога ли да вляза да се изкъпя?
— Може — лаконично разреши Боби. — Но не се бави. Чака ни още много работа.
Тонът му беше толкова груб, че Тод се зачуди дали двамата не са се скарали. Или по-скоро дали грубостта на момчето не бе симптом на дълбоки чувства, които не искаше да разкрие. Във въздуха определено се долавяше силно сексуално напрежение.