Всяко гадже на Мили бе добре дошло, стига да не бе Боби.
— В никакъв случай — ледено я сряза Мили. — Това е брат ми. А курвата до него — забучи пръст тя в образа на Рейчъл — е приятелката му. Кофти късмет.
Снимката показваше как Джаспър и Рейчъл се забавляват на елегантен бал — мечтата на майка й. И двамата изглеждаха противно привлекателни с блестящите си бели зъби и правилни черти. Текстът под снимката гласеше:
„Звездната жокейска двойка: Рейчъл Дилейни и Джаспър Локуд Гроувс блестят на дансинга.“
— Мисля, че е много красива — искрено се възхити Съмър.
— Да, убедена съм, че го мислиш — процеди Мили.
Въпреки нежеланието си тя откри, че чете статията под снимката. В нея се разказваше за последните успехи на Рейчъл в типичния помпозен стил на „Татлър“. Но дори ако човек пренебрегнеше дивотиите, личеше си, че Рейчъл се справя добре. Откак Мили бе заминала, беше спечелила две надбягвания в Бат и две в Йорк. Изглежда и връзката й с фотогеничния Джаспър й бе помогнала да се превърне в любимка на медиите. Според репортера, Рейчъл очакваше два чудесни спонсорски договора — един за „Хакет“ и друг за нова марка луксозно бельо. Какво ли щеше да е следващото? Да я изберат за спортната звезда на годината?
Внезапно собствените й успехи на състезанията в Санта Инес се сториха на Мили незначителни и мизерни.
И точно когато и последните остатъци от доброто й настроение се изпариха, Боби надникна в стаята с притеснен и разсеян вид.
— Някой виждал ли е куфара ми? — попита той. — Зеленият, с кожените ремъци?
Трите момичета вдигнаха глави от списанието.
— На тавана в голямата къща — отговори Тара.
— Сигурна ли си? — прокара ръка през косата си той. — Вече търсих и там, но не го видях.
— Там е — спокойно потвърди Тара. — Ще отида да проверя, ако искаш.
— Защо ти е куфар? — обади се Мили. — Заминаваш ли някъде?
Не искаше да демонстрира интереса си към плановете на Боби, но не можа да се въздържи.
— Отивам в Ел Ей — обясни той. — За десетина дни. Тод ще ме запознае с потенциални клиенти.
— Десет дни? — извика Мили и изпусна списанието на пода. — Но това означава, че няма да си тук следващия уикенд. Ами състезанието в Балард? Каза, че ще дойдеш там.
Боби въздъхна. Не му беше приятно да я разочарова, но нямаше начин. Клиентите нямаше да паднат от небето, а Кренбърн възнамеряваше да го запознае с доста хора.
Последният месец бе тежък и за него. Знаеше, че наранява Мили, като се държи на разстояние от нея, но не знаеше какво друго да направи. Абсолютно мъчение бе да работи по цял ден с нея и да живеят сами в къщата. Струваше му се, че е бивш алкохолик, принуден да работи във фабрика за спиртни напитки. Единствената му надежда да се справи с положението бе да не й обръща внимание.
За съжаление беше много по-лесно да имитира незаинтересованост, отколкото наистина да я изпитва. Гордееше се страхотно с постиженията на Мили като ездачка, но не си бе дал сметка колко стресиращо ще е да я предпазва от другата страна на състезателния свят. Останалите жокеи бяха мъже в по-голямата си част и минимум пет години по-възрастни от нея. Повечето бяха каубои или работници, които обичаха да се забавляват здраво, както и работеха.
Мили бе вълнуваща новост за тях. След всяко надбягване орди мъже я канеха на жокейските купони. А Боби знаеше от собствен опит, че тези купони доста напомняха оргии. След състезанията той се чувстваше като надзирател на Мили, а не треньор. Отблъскваше обожателите й решително и я отвеждаше у дома, преди нещата да излязат извън контрол.
И колкото повече се правеше на родител, толкова повече Мили влизаше в ролята на намусен тийнейджър. Преди няколко седмици, изпълнен с отчаяно желание да се разкара от Хайуд за няколко часа, Боби прие поканата за рождения ден на един жокей, Дани Марън. Празненството щеше да се състои в конюшните на един от близките му съседи.
— Защо не мога и аз да дойда? — захленчи Мили, докато той се приготвяше. — Познавам Дани.
— Виждала си го само веднъж — отсече Боби. — Не го познаваш. А и не си поканена.
Това всъщност бе лъжа. Но Дани бе прочут купонджия и Боби по никакъв начин не би пуснал Мили на някоя от сбирките му. Бе все едно да хвърлиш зайче в стая със змии.
— Не съм дете — извика тя вбесено. — Нямаш право да ми забраняваш да се забавлявам.
— Докато живееш с мен, имам право — категорично заяви Боби, като нахлузи ботушите си. — Няма да дойдеш и това е.