Боби се усмихна със стиснати зъби и заби нокти в дланите си, за да се въздържи и да не каже какво мисли за наглата дебела жаба, въпреки всичките му мангизи и власт.
— Здравейте, господин Прайс — каза той, след като се овладя.
Щом домакинът им насочи вниманието си към красивата си съпруга, Боби прошепна на ухото на Тод:
— Мислех, че имаш работа в Ел Ей. Не те очаквах до утре.
— Графикът ми се разтовари — отговори Тод, като сви рамене небрежно. — Реших да изпреваря задръстванията.
Истината бе, че и той си имаше причини да се сближи с Прайс, но те нямаха нищо общо с каубойските коне. Все още търсеше инвеститори за строежа на четири блока в центъра на Ел Ей. Знаеше, че Джими се занимава и с имоти, ако сделката го заинтригува, а банковата му сметка бе по-тлъста от тази на Крез. Покани за уикенда в Палос Вердес бяха по-редки от самородно злато и потенциално много по-ценни, ако човек знаеше как да се възползва от тях. А Тод определено знаеше.
— Запознахте ли се с момчетата ми? — попита Джими, хванал по едно хлапе във всяка ръка.
Хилеше се широко като рибар, горд с гигантския си улов. Погледнати отблизо, момчетата приличаха страхотно на баща си: същите дебели ръце и рижави коси. Имаха нужда само от по една пура в устата.
— Това е Чейс — посочи той ревящото хлапе вляво, което се различаваше от брат си само по сопола, който се спускаше от носа му. — А това е Чансълър — показа той чистото дете. — Наричаме го Чанс. Нали така, приятел?
Ощипа бузата на сина си гордо, а хлапето го изгледа мрачно.
Боби реши, че Чанс започваше да му харесва.
— Имат страхотна енергия — добави Джими, като остави децата на пода и завъртя очи, когато момчетата се понесоха с крясъци из стаята.
За разлика от жена си, той изглеждаше бащински настроен и затича след синовете си с усмивка.
— Хей — прошепна Тод, като сръга Боби в ребрата в мига, когато Джими се отдалечи. — Огледа ли вече жена му? Страхотно тяло, а?
Кенди отново се караше, този път на безпомощната камериерка, която изскочи от стаята като уплашена мишка.
— Не е мой тип — хладно отвърна Боби.
Тод настръхна. За кого, по дяволите, се мислеше това хлапе? За някой като Брад Пит? Кенди беше от жените, които се харесват на всеки мъж.
— Наистина ли? — саркастично попита той. — Да не би да предпочиташ дебеланата?
И посочи Ейми, която най-после бе успяла да хване братята си и се бореше с тях, за да ги заведе да се изкъпят.
— Престани — смъмри го Боби. — Тя изглежда много мило момиче.
— Господи, шегуваш ли се? — засмя се Тод гнусно. — Погледни я. Прилича на камион за боклук.
Младежът се намръщи. Не беше светец по отношение на жените, но не беше и жесток. А не за първи път чуваше Тод да се държи гадно. През изминалата седмица партньорът му бе показал небрежна безмилостност, която го накара да се замисли. Не се бе случило нищо сериозно и не си бяха развалили отношенията, поне не открито. Но предупрежденията на Уайът да не се втурва в партньорство с човек, когото едва познава, непрестанно се въртяха из главата му като издраскана плоча. Тази вечер му бе особено трудно да не им обръща внимание.
Най-после гувернантката пристигна и освободи Ейми от досадните й братя. Шон незабавно й подаде чаша със силно питие и я настани на канапето да си побъбрят. Щяха да вечерят след няколко минути и той искаше да й даде възможност да се разтовари пред някого, преди да седнат до масата.
Междувременно, Джими си говореше за недвижими имоти с Тод, обвил едната си дебела ръка собственически около кръста на жена си. Боби се мотаеше на заден план и наблюдаваше останалите.
Кенди беше почти тридесет сантиметра по-висока от мъжа си със златните си остри токчета. Напомняше на сексапилна Снежанка, която гали най-дебелото рижаво джудже. Макар да бе няколко десетилетия по-млада от Джими, в начина, по който прокарваше пръсти през оредялата му коса, имаше нещо майчинско. Странна гледка. Същевременно, очевидно бе доволна да флиртува с Тод, също както бе постъпила с Боби в коридора преди няколко минути. Джими като че ли не забелязваше момичешкото й кикотене на шегите и комплиментите на Тод. Явно се чувстваше уверен в любовта на жена си. Според Боби увереността му не бе съвсем оправдана.
— Извинете, госпожо — каза камериерката тихо, като се приближи притеснено до господарката си. — Не искам да прекъсвам разговора ви, но вечерята е сервирана.