По време на вечерята говориха най-вече за коне и за безумните цени, на които се продаваха чистокръвните жребци на търговете в Кентъки.
— Мога да купя шест великолепни каубойски коня за цената на онази кобила, която Мание плати миналия месец — заяви Джими с пълна уста. — Името й беше Роза или нещо такова. Разбира се — преглътна той с помощта на щедра глътка червено вино, — и аз самият съм харчил не по-малки суми за чистокръвни коне.
— Я, стига бе — изсумтя Шон под нос.
— Но изкарвам повече пари от каубойските коне — продължи Джими. — Макар че много хора намират това трудно за вярване.
Боби, седнал от дясната страна на Ейми, я хвана да се прозява и се ухили.
— Не се ли интересуваш от коне?
— А, да, разбира се, че се интересувам — промърмори тя автоматично, като се изчерви смутено, но после, след като видя, че баща й не я слуша, призна откровено. — Не, всъщност не се интересувам. Чистокръвни коне, каубойски коне… Не правя никаква разлика. Дори не ги забелязвам. Но татко е луд на тема коне.
— Някои хора твърдят същото и за мен — каза Боби. — Имам предвид, че съм луд. Конете са страстта ми.
Ейми се засмя горчиво.
— Съмнявам се, че можеш да се сравниш с баща ми.
За първи път Боби я огледа внимателно. Вероятно беше само около година по-млада от мащехата си, но разликата между двете бе от небето до земята. Ейми носеше обикновена права рокля от черен лен, която приличаше на чувал. Краката й бяха обути в обувки с прекалено дебели токове, които подчертаваха тежестта на глезените й. Косата й беше рядка и руса, светла почти като на албинос. На всичкото отгоре бе наследила червеникавите мигли на баща си, както и проблема му с наднорменото тегло. Чертите й обаче сигурно бяха наследени от майка й — къс прав нос, дълбоки, нежни очи и идеални устни. Красотата й се губеше напълно в тлъстините, но си личеше, че ако свали около двадесет килограма, може да стане много хубаво момиче.
— Нали разбираш, татко обича не само конете и победата — продължи тя тихо, за да не даде възможност на Джими да я чуе. — Пада си и по всички светски дивотии, свързани с това. Кенди е същата. А и майка ми беше такава, когато беше по-млада.
Боби се размърда неудобно на мястото си, притеснен от забележката за първата госпожа Прайс.
— О, не се тревожи — успокои го Ейми, усетила смущението му. — Няма проблеми. Вече мога да говоря за нея. Мина много време. Наистина.
— И моята майка беше купонджийка — каза Боби. — Всъщност, още си е такава.
— Ейми — изрева Джими гръмовно, — престани да досаждаш на Боби.
Момичето сведе глава и потъна в мълчание. Сърцето на Боби се сви от съчувствие. Струваше му се, че гледа как пръскат мравка с „Райд“. В един момент горкото същество бе оживено и весело, а в следващия — жестоко убито.
Да, не бе трудно да се разбере кои от децата си обичаше Джими. Нищо чудно, че Кенди се държеше толкова грубо с доведената си дъщеря. Очевидно следваше примера на мъжа си.
— Той иска да говори за коне, нали, хлапе? — продължи Джими.
Преди Боби да успее да отговори, Тод се намеси агресивно.
— Започваме на дребно в Хайуд, но репутацията на Боби като треньор е незаменима и имаме страхотни надежди. А по отношение на помещенията, никой в Калифорния не може да ни съперничи.
— Така ли? — удиви се Джими. — И вече тренирате там?
— Само моите коне — уточни Боби. — Довел съм едно младо момиче от Англия, много обещаваща жокейка, с която работя в момента.
Джими погледна Тод.
— Мили, нали? Сексапилното парче?
Боби впери убийствен поглед в съдружника си. Сексапилно парче? Така ли мислеше за нея?
— Тя е на седемнадесет години — ледено подчерта той. — Още е дете.
— Бих искал да се запознаем — усмихна се Джими, без да обърне внимание на враждебността му. — От години търся добър жокей, когото да издигна. Ако наистина е толкова добра и сексапилна, както твърди Тод, може да натрупа цяло състояние от сделки със спонсори. С подходящата помощ, разбира се…
Боби стисна зъби толкова силно, че го заболя. От идеята Джими да „помага“ на Мили или дори да се запознае с нея, му се доповръща. Колкото до интереса на Тод… щяха да си поговорят по-късно.
Опита се да увери себе си, че тези чувства бяха продиктувани от желанието да я защити, но дълбоко в сърцето си знаеше, че не е така. Страхуваше се да не я загуби. С всеки изминал ден невероятният й талант като жокей ставаше все по-очевиден. Колко ли време щеше да мине, преди Мили да поиска да разпери крила и да полети сама? Нямаше да е достатъчно дълго, това бе сигурно. Щеше да започне да пътува по състезания, наобиколена от акули като Прайс, че дори и по-лоши. А той нямаше да може да я предпазва винаги.