— „Заредени“ — поясни Джаспър горчиво. — Рейчъл си въобразява, че ако си покаже циците пред всички в страната, това ще помогне на кариерата й.
Линда ахна и прошепна ужасено:
— Не би… искам да кажа… не е наистина… порнография… Нали, Рейчъл?
— Не, не — небрежно каза Сесил. — Разбира се, че не е. Престани, Джаспър. Ти самият четеш „Заредени“. Не е „Пентхаус“ все пак.
— Вероятно — промълви Рейчъл тихо, все още в ролята на дълбоко наранена — вероятно бихме могли да го направим заедно. Нещо като любимата двойка на медиите?
— Е — изсумтя Джаспър. — Това ще помогне, предполагам.
Пипнах те, помисли си Рейчъл. Честно казано, ако не беше толкова жалко, щеше да е смешно. Джаспър не можеше да понесе мисълта, че тя ще е в светлините на прожекторите. Но веднага щом му намекна, че и той може да участва, промени мнението си.
— Както и да е — подсмръкна тя, — не сме длъжни да вземем решение веднага.
Джаспър я дръпна в скута си и Линда въздъхна облекчено. Заминаването на Мили за Америка бе нанесло сериозен удар на светските й домогвания. Но сега ударът бе смекчен от процъфтяващата любов между двамата красиви младежи.
— Е — каза тя жизнерадостно, — трябва да се захвана с градинарството. Оставям ви да си поговорите на спокойствие. Хайде, Сесил.
— Ама още не съм си изпил чая — възрази съпругът й тъжно.
— Няма значение — твърдо отсече тя, като го хвана под ръка и го дръпна навън.
Няколко дни по-късно в Калифорния бе слънчево и красиво за откриването на родеото в Балард.
Въпреки заядливите реплики на Съмър, Балард всъщност беше голямо и нетърпеливо очаквано събитие в местния календар. Нещо като смесица между панаир и сериозно надбягване. В продължение на три дни в края на ноември малкото градче, състоящо се от няколко викториански къщи от двете страни на тясно шосе, старо училище от червени тухли и две порутени, но добре посещавани църкви, се превръщаше в оживен център на търговия, хазарт и диво забавление.
В девет сутринта пикапи и ремаркета за коне задръстваха пътя и вече бяха запълнили трите огромни полета, които местните фермери даваха под наем всяка година. Търговци от Лос Оливос и Санта Инес, дори от Санта Барбара и Окснард, бяха пристигнали часове по-рано, готови да продават всичко — от пресни плодове и зеленчуци до свещи, сапун, мебели, дрехи и земеделско оборудване — на стотиците семейства, които се стичаха в града. Някои от тях бяха сериозни запалянковци по надбягванията. Други се интересуваха повече от традиционните каубойски състезания като мятане на ласо и надбягвания в бъчви или от по-веселите конкурси като печене на кексове и отглеждане на зеленчуци. За майките и бащите бяха издигнати безброй будки за бира. Децата се забавляваха с разнообразни игри. Разбира се, имаше и хиляди будки за залози, за да бъде сигурно, че всички ще се забавляват и най-вече ще харчат пари.
Мили пристигна в девет и петнадесет с Дилън и се зашемети от гледката.
— Мили Боже — подсвирна тя нервно, когато Дилън паркира ремаркето в запазеното им място до пистата. — Никога не съм виждала толкова много хора накуп. Мислех си, че това е само дребно местно състезание.
— Такова е — потвърди той, като изключи двигателя и разкопча предпазния колан. — Но в каубойските среди „местно“ е широко понятие. Миналата година тук имаше дванадесет хиляди души. Според мен днес са повече.
— Мислиш ли, че са дошли да видят Бен Девино? — попита Мили.
Победител в Лос Аламитос, Девино бе местно момче, потеглило към върха, несъмнено изгряваща звезда на небосклона на състезанията с каубойски коне, но само защото бе страхотен жокей. Освен умения, Девино имаше и чудесен външен вид — приличаше на младия Робърт Редфорд.
— Сигурен съм, че някои от тях са дошли заради него — усмихна се Дилън. — А други са тук, за да видят Мили Локуд Гроувс — единствената английска каубойка.
— Да бе — засмя се Мили. — Не мисля така.
Но изпита силна благодарност заради подкрепата. Тъй като Съмър се държеше отвратително с нея, а Боби бе в Ел Ей в големия й ден, беше хубаво да има поне един приятел наоколо.
Знаеше, че е дребнаво и глупаво, но откак бе видяла снимката на Джаспър и Рейчъл в „Татлър“, бе обзета от комплекс за малоценност. За една нощ радостта, че се надбягваше отново, и гордостта от напредъка й в нов и напълно различен спорт се бяха стопили и сега се чувстваше потисната, сякаш се бе провалила. Рейчъл имаше спонсорски сделки, за Бога. Яздеше прочути коне на писти, за които всички бяха чували. А Санта Инес звучеше като Марс за хората у дома. Това бе потискащо.