— Не е хубаво да задържаш кариерата на момичето — настоя Тод. — Някой ден Хайуд ще стане прекалено малък за нея, а когато това се случи, ще има нужда от човек, който да я подкрепи.
— Аз ще я подкрепя — вбесено извика Боби. — Това няма нищо общо с теб.
— Разбира се, че има — възрази Тод. — Подписа с мен сделка за тренировъчни конюшни, забрави ли? Не искам да летиш из цялата страна и да си губиш времето с ръководене на кариерата на хлапето, само защото си падаш по нея.
— Не си падам по нея!
— Освен това — продължи Тод спокойно — наистина ли смяташ, че можеш да й осигуриш подкрепата, която човек като Джими може да й предложи? Този тип създава кариери. Създава хора от нищото. Хвърля стотици хиляди долари, а понякога и повече, за да подкрепи ездачите си. Не можеш да направиш същото за Мили.
Разговорът притесни Боби толкова много, че той почти не мигна цяла нощ. Наистина ли дърпаше Мили назад? Неизбежно ли бе тя да го остави и да се издигне към по-големи и хубави неща?
В резултат на безсънната нощ целия петък бе в лошо настроение. Малкото желание, което имаше да се възползва от познанството си с Джими, се изпари напълно. А перспективата да си бъбри безсмислено с тези хора още четиридесет и осем часа му се стори непоносима.
На вечеря съобщи, че има спешен случай в семейството, заради който трябва да се върне в Хайуд. Лъжата бе очевидна, но никой не започна да го разпитва. Преди изгрев тази сутрин хвана такси до летището в Ел Ей, където бе оставил пикапа си, и в седем половина вече се носеше на север по сравнително празната магистрала.
Докато пътуваше, потъна в тежки, тревожни мисли. Когато Тод му надрънка всички онези неща за Мили, искаше да му заповяда да млъкне и да му обясни, че може да ръководи кариерата й и сам, и изобщо не е негова работа да се меси в живота им. Но сега осъзна, че всъщност Тод имаше право да се меси. Партньорството означаваше не само да разкараш банката да не ти диша във врата или да тренираш коне. То бе и загуба на свобода и контрол.
Боби бе толкова нетърпелив да започне бизнеса си и да докаже на всички, че може да се справи с управата на Хайуд по-добре от Ханк, че бе продал дял в живота си и земята, която обичаше, на човек, когото едва познаваше. Човек, който все по-малко му харесваше.
Беше прекалено горд да го признае, но Уайът се оказа прав.
Трябваше да намери някакъв начин да се измъкне от съдружието с Тод. А междувременно, последните два дни се притесни и за Мили. Лешоядите вече кръжаха около нея. Трябваше да я държи под око отсега нататък.
— Аха! — извика той, забелязал проблясване на сребрист метал под купчината отворени пликове. — Ето.
Грабна ключовете и се втурна към вратата, но и същия момент телефонът звънна.
— Няма ли да вдигнеш? — кисело попита Съмър.
Боби сви рамене.
— Това не е моята къща.
Но след като видя, че Съмър няма намерение да се надигне, той неохотно се върна, изгледа я ядно и вдигна слушалката.
— Хайуд.
Съмър наблюдаваше безмълвно как раздразнението му се замени с шок, а после с нещо, което приличаше на паника. След няколко „разбира се“, той остави слушалката и се олюля. Кръвта се отцеди от лицето му.
— Боби? — втурна се тя към него. — Какво има? Какво е станало?
Той се вторачи в нея, без да я вижда.
— Трябва да отида в Балард — прошепна. — Веднага.
Петнадесетте минути, прекарани в очакване на състезанието, бяха най-дългите в живота на Мили. Разхождаше Дани в кръг и се опитваше да съсредоточи енергията си, както Боби я бе съветвал, и да не обръща внимание на каубоите, вторачени в нея, сякаш току-що бе слязла от НЛО. Но беше адски трудно.
За разлика от традиционните надбягвания, каубойските състезания бяха къси спринтове по прави отсечки, които свършваха за нула време. Въпреки това, двете кратки състезания преди основното й се сториха безкрайно дълги. С всяка изминала минута се изнервяше все повече и накрая едва успяваше да държи юздите и да диша.
Най-после лаконичен глас изгърмя по древните високоворители и помоли състезателите в третото и последно надбягване да се отправят към местата си на старта.
— Късмет — усмихна й се Дилън. — И за Бога, успокой се. Отиваш да се надбягваш, а не да те екзекутират.
Всички други изглеждаха спокойни, помисли си Мили. Каубоите лениво се отправиха към старта, като подаваха шапките и бирените бутилки на приятелите и семействата си.