Мили се наведе на седлото, потупа врата на Дани обичливо и се усмихна, когато той изцвили в отговор.
— Трябва да ми помогнеш, сладурче — прошепна тя в ухото му. — Ясно ли е? Да направим това да е последният път, когато някой залага за нас петдесет срещу едно.
Стартовата линия се оказа проста черта тебешир, надраскана на ръка по тревата. Мили погледна вляво и видя божествената фигура на Бен Девино, възседнал великолепния си жребец Домино. Странно как миналата година по същото време Мили бе луда по Роби Пембъртън. Сега й се струваше дребен като кукла, в сравнение с величествения Бен. Като повечето каубои, Девино можеше да глътне Роби Пембъртън за закуска и да му остане място за десерт.
— Здрасти — усмихна й се той, като докосна шапката си и превърна вътрешностите й в течност.
— Здравей — нервно му се усмихна тя.
Мамка му, беше страхотен. Достатъчно красив, за да съперничи на Боби. Почти.
Майната му на проклетия Боби. Знаеше, че разсъждава детински. Боби трябваше да работи. Но все пак й се искаше да държи на нея повече, за да уреди нещата си така, че да е до нея днес.
— По местата, момчета.
Реферът вдигна пистолета си и Мили инстинктивно се наведе да успокои Дани. В миг всички мисли за Девино, Боби и останалите мъже в света изчезнаха от главата й. Виждаше само петстотинте метра права писта, която се простираше пред нея.
Тълпата зрители притихна, сякаш всички си бяха поели дъх едновременно. Пистолетът изгърмя и надбягването започна.
Боби беше набил две важни правила в главата й през последните два месеца: да седне малко по-назад на седлото, за да има по-добро равновесие, и да не стяга юздите. Когато пистолетът изтрещя, тя забрави и двете. Наведе се толкова много напред, че усети как връхчетата на ушите на Дани се опират в корема й, и заби пети в корема му. В резултат изненаданият кон се изстреля напред като ракета. В миг Дани задмина фаворита Домино. Важното бе дали ще успее да задържи преднината.
На подобна къса, права отсечка, където конете тичаха с шестдесет километра в час, нямаше време за тактическото планиране, което Мили бе учила в Англия. Само инстинктът бе важен. Тя нямаше представа какво правеше, но каквото и да беше, явно вършеше работа.
Дилън, който я наблюдаваше от мястото си на първия ред, поклати глава впечатлен. Беше я виждал да тренира в ранчото и на състезанията в Санта Инес, и знаеше, че е добра. Но днес му взе акъла. Яздеше като обзета от демони.
Той закрещя окуражително, когато малката групичка водачи се приближи. Първите четирима бяха много пред останалите, макар да се виждаха едва заради гъстата прах. Внезапно Дилън забеляза Боби, който си проправяше път към него, свел глава и с намръщено лице.
— Гледаш ли? — извика Дилън високо. — Мили е невероятна. Не трябва ли да си в Ел Ей, между другото?
— Няма значение. Трябва да поговорим — изкрещя Боби, но думите му бяха отнесени от виковете на тълпата, когато шестнадесет копита изтрещяха покрай тях към финала.
В суматохата Боби видя, че Мили е на второ място след Девино, но разстоянието между тях бе почти невидимо. Стилът й беше ужасен — бе прекалено наведена напред и едва контролираше коня. Но все пак бе успяла да подтикне Дани да напрегне силите си докрай. Жребецът изглеждаше великолепен със стегнатите си мускули и дълъг източен врат.
След секунда надбягването приключи. Мили изфуча през финала плътно до Бен Девино.
— Страхотно! — извика Дилън, като размаха юмрук, а после се завъртя към Боби. — Тя ли спечели? Ако е тя, значи съм изкарал доста мангизи.
— Не, не спечели — мрачно отговори Боби, който вече си проправяше път към тревата, където жокеите приемаха поздравленията или утешенията на семействата и приятелите си.
Дилън се втурна по петите му и осъзна, че наистина бе станало нещо сериозно.
— Хей, човече — сложи той ръка на рамото на приятеля си. — Какво има?
— Боби! — доволният писък на Мили можеше да бъде чут по цялата писта.
Тя скочи от седлото и се затича към тях щастливо, после се хвърли в ръцете на Боби.
— Все пак дойде! Не мога да повярвам, че дойде!
— Мили… — започна той, но вълнението й го накара да занемее.
— Видя ли всичко? Видя ли цялото състезание? — избърбори тя щастливо. — О, Господи, Дани беше страхотен! Невероятен! Бен Девино ни победи само с около двадесет сантиметра. Бен Девино! А залозите срещу нас бяха петдесет към едно. Можеш ли да повярваш на тази наглост? Петдесет срещу шибано едно? Извинявай — промърмори тя, разтълкувала погрешно каменното изражение на Боби. — Съжалявам за грубия език. Но, честно казано, не е ли абсурдно?