Накрая Мили не можеше да направи нищо друго, освен да седи и да гледа как Рейчъл превзе това, което трябваше да е тиха и кротка семейна Коледа. Най-лошото бе, че мръсницата го правеше адски умело и прикрито и се държеше лицемерно мило с Мили. Вбесяващо.
Вечерта на двадесет и шести декември Мили седеше в стаята си и се опитваше отчаяно да вкара в ред сметките на фермата за последния месец. Математиката никога не е била най-силната й страна, а объркващата купчина документи, договори, чекове, разписки и фактури, която лежеше на леглото й, дори да бе написана на китайски, нямаше да е по-неразбираема.
— Мога ли да вляза? — Линда почука колебливо на вратата й, преди да надникне в стаята.
— Разбира се — насилено се усмихна Мили и разчисти хартиите, за да направи място на майка си. — Не се справям много добре. Господ знае как татко е успявал без помощта на счетоводител.
Линда приглади полата си от туид — откак бе забелязала любовта на Джулия Дилейни към този плат, се опитваше да вкара провинциална тема и в собствения си гардероб — и седна на леглото. После, за ужас на Мили, заплака.
— О, мамо — извика Мили, като събори документите на пода и прегърна майка си. — Престани. Недей. Знаеш, че татко не обичаше да те вижда разстроена.
— Знам — подсмръкна Линда. — Права си. Но е толкова трудно. Всичко ми напомня за него. Всичко.
Тя се наведе и взе снимка, на която бяха те двете и Сесил по време на последното състезание на Мили преди злополуката. Момичето стискаше купата и се хилеше широко като баща си. Линда изглеждаше неудобно и не на място в лъскавото си синьо-зелено сако и шапка, прекалено издокарана за събитието.
— Трябва да се махна оттук — каза Линда, а очите й отново се напълниха със сълзи.
Мили нежно взе снимката от ръката й и я остави на шкафчето. За първи път от смъртта на баща й, майка й се отпускаше пред нея. И макар да се мразеше за това, не можеше да не изпита облекчение, че Линда се бе обърнала към нея, а не към любимата си Рейчъл.
— Мисля, че това е чудесна идея, мамо — усмихна се тя. — Една промяна ще ти помогне.
— Наистина ли мислиш така, скъпа? — попита Линда, видимо зарадвана. — Е, трябва да кажа, че съм адски облекчена. Смятах, че няма да ме разбереш. Имам предвид, че това е родният ти дом, напълно естествено е да го обичаш…
Мозъкът на Мили бе толкова задръстен от сметките, че й бяха нужни няколко секунди да осъзнае значението на думите на майка си. А когато това най-после стана, тя затрепери неудържимо. Положи страхотни усилия да запази гласа си спокоен.
— За какво говориш?
— За Нюуелс — объркано отговори Линда. — За какво мислеше, че говоря? Просто тук има прекалено много спомени за мен, скъпа — въздъхна тя. — Трябва да продължа живота си, а това не може да стане тук.
— Не си… — прошепна Мили задавено. — Не мислиш сериозно да продадеш фермата, нали?
— Честно, момичето ми, не виждам друга възможност — промърмори Линда, като си придаде засрамен вид.
— Защо не?
Подозрението в гласа на Мили бързо се замени с негодувание. Каква тъпачка бе да вярва, че двете с майка й внезапно са се сближили.
— Застраховката на татко ще ти осигури охолен живот. Нюуелс принадлежи на семейството от поколения.
— Само три поколения — възрази Линда, ядосана, че дъщеря й вечно проявяваше трудния си характер. — Не е аристократично имение. Знаеш, че нямам представа от бизнеса. Никога няма да успея да го поддържам.
— Но, мамо, това е абсолютна дивотия! — възмути го Мили и скочи от леглото. — Аз познавам бизнеса. Мога да остана тук и да го ръководя.
Линда се засмя презрително.
— Не ставай глупава, скъпа. Ще навършиш осемнадесет чак следващия месец — каза тя и погледна многозначително разпилените по леглото сметки. — Знам, че обичаш конете на татко, но нямаш представа как се ръководи бизнес.
Това си бе абсолютната истина и Мили не възрази.
— Ами наеми управител в такъв случай — предложи. — Не е трудно да го направиш.
— Скъпа, иска ми се да ме слушаш повече — рязко я прекъсна Линда, която нямаше желание да продължава разправията. — Не желая управител. Искам нов живот. Шанс да се махна от… — тя преглътна мъчително в опит да прогони тъгата, която заплашваше да я погълне. — Шанс да се махна от всичко. Никога не съм харесвала коневъдството. Честно казано, дори не си падам особено по конете.