— Опитай се да не го приемаш лично, скъпа — посъветва я Уайът на Бъдни вечер, като я дръпна настрани, след като Боби се нахвърли върху нея заради някаква тъпа шега. — Мозъкът на момчето е претрупан с мисли, но те не са свързани с теб. Не забравяй, че това е първата Коледа, откак шефът почина.
Всъщност смъртта на Ханк не бе причината за лошото настроение на Боби. Ако изобщо се сетеше за баща си, представяше си смръщеното му с неодобрение лице, всекидневно напомнящо му за грешките, които бе допуснал в Хайуд.
Вече си признаваше, че бе грешка да стане съдружник на Тод. Дори новите великолепни конюшни не можеха да компенсират факта, че сега трябваше да иска нечие разрешение, преди да свърши каквото и да било в собственото си ранчо. Отначало Тод си кротуваше, но с течение на времето все повече се месеше в бизнеса. Посещаваше имота често и се налагаше нагло. Всички в ранчото го мразеха. Беше съсобственик на Хайуд и не възнамеряваше да остави Боби или някой друг да забравят това.
Разбира се, Боби би могъл да се обърне към Уайът. Да си признае, че е допуснал грешка, и да потърсят начин да я поправят заедно. Но младежът беше прекалено горд и упорит, за да го направи. Ханк никога не би проявил подобна слабост. Е, и той нямаше да я прояви. Беше се накиснал в противна каша и щеше да се измъкне от нея. Сам.
Но самотата беше потискащо нещо. Нямаше с кого да сподели проблемите си. Не смееше да говори и с Дилън, защото знаеше, че той ще се раздрънка пред баща си. А пък Мили, дори и да не беше в Англия, си имаше предостатъчно собствени проблеми. Боби започна да се чувства все по-изолиран. В продължение на години, всъщност цял живот, бе мечтал за деня, когато щеше да наследи Хайуд. Но сега откри, че е по-нещастен и стресиран от когато и да било преди.
А силният копнеж по Мили също не му даваше мира. Следващия месец тя щеше да навърши осемнадесет, което бе чудесно, но все още бе адски млада. Сега, след смъртта на Сесил, обещанието да се грижи за дъщеря му изглеждаше още по-свято. Все едно, че изпълняваше желанието на умиращ човек. Това правеше Мили още по-недостъпна, мисъл, която определено влошаваше настроението му.
На Нова година Боби изпита диво желание да се освободи от лошото си настроение и се съгласи да отиде на купон в съседно ранчо заедно с Дилън и момичетата.
Очакваше, че ще прекара адски тъпо, но след няколко бири откри с изненада, че се отпуска и дори започва да се забавлява.
— Искаш ли да танцуваме? — попита пухкава червенокоса хубавица в адски тесен панталон, като се приближи до него и го хвана за ръката.
— Разбира се — ухили се той. — Защо не?
Купонът се провеждаше в гигантски хамбар, половината от който бе превърната в дансинг. Имате дори огромна сребриста диско топка, донесена от единствения диджей в Санта Инес. Мястото беше претъпкано. Двойки се натискаха под звуците на „Лилав дъжд“ на Принс, самотниците стояха до бара, изграден от бали сено, покрити с мушама, до които бяха подредени щайги с бира. Всички се надяваха да си намерят някого в пияната тълпа, с когото да си отидат у дома, или поне да целунат в полунощ.
— Не ме помниш, нали? — попита момичето, като се притисна към Боби.
— Не — отговори той, прегърна я през кръста, а после погали стегнатия й мускулест задник. — Трябва ли да те помня?
— Ами да — засмя се тя. — Трябва! Но винаги си бил арогантно копеле. Бях един клас пред теб в гимназията в Солванг. Саманта Бейкър.
— Сами, виж ти — усмихна се той. — Сестрата на Антъни, нали?
— Точно така — потвърди червенокосата. — Помниш брат ми, а не помниш мен?
Тя го погледна в очите, наклони глава и плъзна лявата си ръка между телата им, за да погали члена му през джинсите.
Боби се изкашля.
— Брат ти и приятелите му обичаха да ме бият — каза той, като я стисна за задника и усети, че започва да се възбужда. — Това не може да се забрави. Но и теб няма да те забравя отново, Сами.
— Адски си прав — ухили се тя, като разкопча ципа му и пъхна ръка в панталона. — Боби.
От другата страна на хамбара Съмър ги наблюдаваше с омраза и хапеше долната си устна толкова силно, че я разкървави.
— Ох, мамка му — извика тя, като извади кърпичка от чантата си и попи кръвта.
— Добре ли си? — попита Тара, която стоеше до нея и пиеше бира.
— Да — отговори Съмър неубедително. — Добре съм.
— Не го оставяй да ти разваля настроението — посъветва я Тара, която бе проследила погледа й към Боби, но го бе изтълкувала погрешно като сестринско възмущение. — Знам, че се държа ужасно по празниците. Но татко е прав, Боби не е ядосан на теб. Нещата ще се оправят.