— Какво ми направи? — попита трескаво Роджър, като почти падна по гръб, докато отстъпваше.
— Нищо, освен ако не ни предадеш — спокойно отвърна Пони.
Лицето на Роджър се сбърчи от объркване.
— Не ви дължа нищо — каза той.
— Нито аз — отговори остро Пони, — така че сме квит. Ала подслушвайки ни, ти дочу неща, които не те засягат, и затова си длъжен да ги забравиш.
Роджър нямаше отговор, само поклати глава.
— Или най-малкото да останеш дискретен по този въпрос — продължи Пони. — Но в случай, че не можеш, последиците ще бъдат изключително неприятни.
— За какво говориш? — попита Роджър и когато Пони се усмихна злокобно, той се обърна към Елбраян и настоя:
— Какво ми е направила?
Елбраян наистина не знаеше, затова само сви рамене.
— Кажи ми! — извика Роджър в лицето на Пони.
Елбраян притвори очи, когато Роджър посегна към нея, очакваше любимата му да повали малкия глупак в несвяст. Ала Роджър се спря навреме и застана пред Пони с безсилно стиснати юмруци.
— Проклех те — тихо каза Пони, — ала проклятието действа само условно.
— Какво имаш предвид? — попита той, а в гласа му освен яд, се долавяше и страх.
— Имам предвид, че докато се държиш, както е редно, и си мълчиш за нещата, които не бива да знаеш, нищо лошо няма да ти се случи — спокойно обясни тя. Но след миг изражението й внезапно се промени, стана мрачно и гробовно и тя приближи страховита и ужасна към нисичкия младеж.
— Ала ако ни предадеш — каза тя с такъв глас, че косъмчетата по тила на Елбраян се изправиха, а Роджър потръпна, — магията, която произнесох, ще стопи мозъка в главата ти тъй, че той ще изтече през ушите.
Очите на Роджър се разшириха. Той не разбираше много от магия, но това, което бе видял, беше достатъчно впечатляващо, за да реши, че жената е способна да изпълни заканата си. Той се препъна назад и побягна.
— Пони! — скара й се Елбраян. — Как можа да направиш такова…
— Нищо не съм направила, само го докоснах с едно жълтурче по челото — отвърна тя. — Правила съм го и на теб, търках лютиче в брадичката ти, когато си играехме като деца.
— Но тогава… — Елбраян спря и се захили, донякъде изненадан от спътницата си.
— Това беше ли нужно наистина? — сухо запита Бели’мар Джуравиел.
Пони кимна.
— Щеше да ни предаде на останалите — обясни тя, — а не искам да става обществено достояние фактът, че ние двамата сме престъпници в очите на Абеликанската църква.
— А толкова ли е ужасна нашата тайна? — намеси се Елбраян. — Научих се преди много време да се доверявам на тези хора.
— Като на Тол Юганик ли? — отвърна Пони, имаше предвид човека, който бе предал нея, Елбраян и хората в Дъндалис преди пътешествието към Аида.
Елбраян не знаеше как да отговори, но Пони разбра, че цинизмът й е обидил нейния любим, затова добави:
— Аз също вярвам на Белстър, Томас и останалите — призна тя, — ала Роджър щеше да разкаже тази история само за да се похвали пред останалите и се опасявам, че това щеше да ни представи в неблагоприятна светлина. И кой знае какви истории щяха да се разпространят, когато хората стигнат в Палмарис?
Елбраян, който също бе започнал да разбира Роджър Локлес, не можеше да не се съгласи с това.
— Добре се справи — каза накрая Джуравиел, — времената са твърде опасни, за да поемаме рискове. Младият Роджър може би има проблеми с откриването на правилната посока в живота си, но мисля, че му остави доста ясен сигнал.
Елбраян изсумтя.
— Тук само аз ли вярвам, че моралът е някак свързан със съвестта?
— Така е — отговори Пони.
— В идеалния случай — добави Джуравиел, — но не подценявай силата на страха. Собствената ти Църква използва заплахата с вечни страдания в ад и сяра след смъртта, за да държи паството си под контрол вече повече от хиляда години.
— Това не е моята Църква — отговори Елбраян, — нито Църквата, която Авелин искаше.
— Не, това е Църквата, която преследваше монаха отстъпник, за да си върне камъните и да го накара да замълчи. Не се съмнявай — отвърна без колебание Джуравиел.