Брат Браумин Херде не бе в добро настроение. Знаеше какво става в подземията на абатството, макар че не му се разрешаваше да приближава долните нива. Нещо по-лошо, знаеше, че сега ще е съвсем сам, ако реши да предизвика върховния абат. Отец Йойона отдавна бе отпратен. Абат Маркварт познаваше своите противници и имаше предимство пред тях, от което не смяташе да се откаже.
Така брат Браумин, избягвайки монасите от собственото си абатство от страх, че ще докладват на Маркварт всеки разговор, прекарваше времето си с братята от Сейнт Прешъс. Той откри, че те са по-добродушни от сериозните последователи от Сейнт Мер-Абел, въпреки че нерядко бяха чували звуците на битки в последните седмици. Като цяло Сейнт Прешъс бе едно по-светло място. Може би причината бе и времето, мислеше брат Браумин, тъй като Палмарис бе далеч по-слънчев от залива на Вси светии. А може би тайната се криеше в това, че Сейнт Прешъс бе построен по-високо от грамадния Сейнт Мер-Абел, с повече прозорци и балкони. Или пък в това, че тези монаси не бяха така изолирани, абатството им бе в центъра на голям град. Или пък, размишляваше Браумин, и реши, че това е най-вероятното обяснение — Сейнт Прешъс бе по-светъл от Сейнт Мер-Абел, защото и двете абатства отразяваха настроенията на своите ръководители. Добриниън Калислас по всички сведения бе човек, свикнал да се усмихва, а дълбокият му смях бе известен в цял Палмарис, както и любовта му към виното — елфическо, както шушнеха някои, — а също така и увлечението му по игрите на късмета с приятели и голямата му любов по организирането на пищни сватби, за които средства не се пестяха. Върховният абат Маркварт не се усмихваше много, а в редките случаи, когато го правеше, тези, които не разчитаха на благоволението му, си имаха доста проблеми.
По-късно следобеда Браумин стоеше в коридора, който водеше до личните покои на абат Добриниън. Много пъти вдигна ръка, за да почука на вратата, но все се отказваше. Разбираше какъв риск поема, ако сподели с абат Добриниън страховете си относно Маркварт и идеята му за тих съюз срещу него. От една страна Браумин разбираше, че няма голям избор. С отпращането на отец Йойона на дълъг път, който щеше да го държи настрани години наред, Браумин бе безсилен да предприеме каквото и да било относно решенията на върховния абат, особено за това, което бе отпратило Йойона. Съюзяването с абат Добриниън, който по всичко личеше, че също има проблеми с Маркварт, можеше значително да подсили каузата и на двамата.
Ала от друга страна, Браумин Херде трябваше да признае, че в действителност не познава абат Добриниън добре, особено що се отнася до политиката му. Възможно бе Добриниън и Маркварт да спореха просто защото и двамата искаха славата от откриването на камъните. А може би възраженията на абат Добриниън бяха породени от гнева, че Маркварт бе дошъл в Сейнт Прешъс и бе узурпирал властта му.
Брат Браумин остана почти половин час в коридора, като обмисляше какво да предприеме. Накрая мъдрите думи на отец Йойона се оказаха решаващи.
„Тихо разпространи думите ни — бе го приканил обичният му учител. — Не срещу върховния абат или някой друг, а за Авелин и тези, които имат сърца като неговото.“
Търпение, реши брат Браумин. Това бе дългата война за човечеството, сблъсъкът на доброто и злото, и неговата страна, тази на истинската доброта, накрая щеше да победи. Трябваше да вярва в това.
Сега се чувстваше нещастен и много самотен, но това бе тежестта на истината и да отиде при абат Добриниън в това опасно време не бе правилно.
Както щеше да се окаже в следващите седмици, брат Браумин Херде щеше да съжалява горчиво за момента, в който се бе отдалечил от вратата на абат Добриниън.
Глава 15
Гордост
— Майер Дек и паурът Кос-косио — каза Пони, много доволна от развитието на събитията в Каер Тинела. Тя, Елбраян, Томас Гингеварт и Белстър О’Комли седяха около лагерния огън в укреплението на бегълците и нетърпеливо чакаха завръщането на Роджър Локлес и останалите разузнавачи, които се опитваха да разберат пълния ефект от нощната атака срещу чудовищата. Подозираха, че новините ще са добри.
Освен двамата главатари още няколко чудовища бяха убити, но те, дори и тримата великани, не бяха така важни като двамата предводители.
Още повече, че Майер Дек сам бе убил Кос-косио пред втрещените погледи на паурите!
Преди идването на демона дактил великаните и паурите рядко се съюзяваха; нещо повече, те се мразеха помежду си така силно, както ненавиждаха и хората. Бестесбулзибар бе прекратил тази разпра, ала с падението му съюзът бе продължен само заради необходимост, тъй като и двете армии бяха навлезли навътре в земите на хората. Ала това бе съюз, който можеше да се разтури и по най-малкия повод.