— Великаните ги няма! — обяви младежът. — Всичките са се махнали!
Прогонени от паурите, без дори да се съпротивляват!
— Те не искат да са тук — обясни Пони, — по принцип предпочитат дупките си по стръмните планини на Дивите земи.
Томас Гингеварт победно изкрещя.
— А гоблините? — попита спокойно Елбраян. Той не искаше вълнението на Роджър да набере сила и да накара Томас и останалите да поемат по пътя на собственото си унищожение. Дори без великаните, останалите паури можеха да се окажат непобедими.
— Имаше битка и някои загинаха в нея — отвърна Роджър, без да се спира. — Други се разбягаха из гората.
— Ала някои са останали с паурите — разбра Елбраян.
— Да, но…
— И много малко паури са били убити? — прекъсна го пазителят.
— Останалите гоблини ще побегнат при първите признаци на битка — каза убедено Роджър. — Останали са само заради страха си от червенокапците.
— Сплотени от страх, някои армии са печелили велики победи — сухо каза Пони.
Роджър я погледна.
— Готови са да бъдат прогонени — каза той спокойно.
— Още е рано за такъв извод — бързо отвърна пазителят и вдигна ръка да прекъсне Томас. Изправи се пред Роджър и каза:
— Отговорността ни е твърде голяма, за да избързваме с решенията.
— Както ти направи, когато хукна към Каер Тинела сам — излая в отговор младежът.
— Направих това, което считах за правилно — отвърна тихо и спокойно Елбраян. Усещаше погледите на хората. Знаеше, че всеки конфликт между него и Роджър може се окаже източник на сериозен проблем. Тези хора обичаха Роджър Локлес, вярваха му и той наистина бе направил много за тях в дните на тяхното изгнаничество. Ала ако сега грешеше и позволеше на желанието си да води тези хора да надделее над разума, тогава всичките му предишни подвизи щяха да изгубят смисъл, защото бегълците скоро щяха да са мъртви.
— Както сторих и аз, освобождавайки тридесетимата пленени войници — силно и високо каза Роджър.
— Самичък? — намеси се Пони.
Елбраян вдигна ръка, давайки й знак да замълчи.
— Много е рано да решаваме дали да нападнем градовете, или да ги избегнем — каза той. — Скоро ще знаем повече, когато настъпи светлината на деня.
И пазителят се обърна с надеждата, че разговорът е приключил, и понечи да се отдалечи.
— Връщаме си Каер Тинела — обяви Роджър Локлес и немалко гласове го подкрепиха. — И Земепад — продължи младежът. — А после ще се свържем с Палмарис, за да може армията на краля да утвърди позициите ни.
— Хората на краля може и да не дойдат чак толкова на север — възрази Пони. — Във всеки случай не бива да разчитаме прекалено на това. Не още. Не и докато Палмарис е заплашен от нашествие.
— Откъде знаеш? — остро попита Роджър.
— Служила съм в армията на краля — призна Пони, — сред Бреговата охрана. Разбирам добре техните приоритети и те уверявам, че спрямо Палмарис, вторият по големина град в Хонс-де-Беер и порта към Масур Делавал, Каер Тинела и Земепад са незначителни. Ако Палмарис падне, пътят към трона в Урсал е открит.
Това охлади малко ентусиазма на Роджър. Той потръпна, мислейки как да отговори, но преди това се намеси Томас Гингеварт.
— Всички сме уморени — каза той високо, привличайки вниманието на околните. — Казват, че добрите вести понякога изморяват като лошите, а двете заедно се равняват на седмица тежък труд.
— Това е вярно — съгласи се Белстър О’Комли.
— Затова и нашето настроение е добро, а мислите ни са изпълнени с надежда — продължи Томас, — но пазителят и Джилсепони са прави.
Не му е сега времето да решаваме.
— Враговете ни са объркани и замаяни — възрази Роджър.
— И поне още един ден ще си останат така — отговори рязко Томас. — Няма да нападнем градовете през деня така или иначе, затова нека си починем и дано утре видим нещата по-ясно.
Елбраян погледна Томас и му кимна с благодарност, че така разумно бе поел нещата под контрол. Сетне кимна към Пони и двамата се отдалечиха към долчинката и боровете, за да получат по-ясна картина за положението на врага.
Роджър Локлес изчака в лагера още малко, след което, когато никой не му обръщаше внимание, тръгна по следите на пазителя и жената към, както се досещаше, срещата им с техния личен разузнавач.