— Силни думи — отбеляза тихо Маркварт.
Брат Франсис пребледня.
— Но не са съвсем неверни — продължи Маркварт и Франсис си отдъхна. — Абат Добриниън винаги е бил, идеалист, дори когато тези идеали са далеч от прагматизма. Мислех, че желанието му да види брат Алабарне канонизиран ще ми позволи да го накарам да се държи прилично, ала явно той е обладан от по-голяма слабост, отколкото предполагах.
— Той ще се изправи срещу нас — повтори брат Франсис по-твърдо.
— Дори сега, докато говорим с теб, абат Добриниън събира подписка за освобождаването на Чиличънкови — обясни Маркварт. — Ще отиде при барона на Палмарис и вероятно дори при самия крал и, разбира се, при други абати.
— А ние имаме ли право да ги задържаме? — осмели се да попита брат Франсис.
— Не е ли Абеликанският орден по-важен от съдбата на трима души? — долетя бързият отговор.
— Да, отче мой — отговори брат Франсис, отново скланяйки глава.
Когато Маркварт поставеше нещата така ясно, за Франсис бе лесно да не мисли за собствените си чувства във връзка с отношението към затворниците. Все пак залозите наистина бяха високи, прекалено високи, за да се остави на някакво глупашко състрадание да го разколебае.
— Тогава какво трябва да сторим? — попита върховният абат, макар че за брат Франсис беше ясно, че старецът вече е решил какво да предприеме.
Отново се поколеба, обмисляйки проблема, и започна:
— Да свикаме Вселенски събор — имаше предвид събора на висшия клир, необходим в случай, че върховният абат решеше да отстрани абат Добриниън.
— Такъв събор ще има — отговори Маркварт, — ала той няма да се състои преди средата на калември.
Брат Франсис се замисли. Калември бе единадесетият месец и до него оставаха повече от четири месеца.
— Тогава трябва да напуснем Сейнт Прешъс веднага — каза той накрая, осъзнал, че върховният абат е нетърпелив да чуе думите му. — Трябва да отведем затворниците в Сейнт Мер-Абел, където абат Добриниън няма да може да каже нищо за отношението към тях.
— Добре — съгласи се Маркварт. — Наистина трябва да се махнем от Сейнт Прешъс още утре заедно с кентавъра и Чиличънкови. Подготви всичко.
— Веднага — увери го брат Франсис.
— И го направи публично, да разберат всички, че си тръгваме — продължи върховният абат. — Трябва да отведем обаче и Конър Билдебург.
Това ще разпространи новината.
Брат Франсис придоби объркано изражение.
— Това може да предизвика недоволство от страна на короната — предупреди той.
— Когато това стане, ще го освободим — отговори Маркварт. — Дотогава клюката ще стигне до ушите на жената, която търсим.
— Нея Билдебург едва ли я интересува — възрази брат Франсис. — Бракът им бил кратък и неприятен, така поне казват.
— Но ще дойде за Чиличънкови — обясни Маркварт — и за онова грозно конско същество. Арестът на Билдебург просто ще привлече вниманието й към другите затворници.
Брат Франсис помисли върху това и кимна.
— А какво ще правим с абат Добриниън? — попита той.
— Той не е толкова голям проблем, колкото си мислиш — отвърна бързо Маркварт и на Франсис му се стори, че Маркварт вече е подготвил нещо за почитания абат на Сейнт Прешъс…
Конър Билдебург обикаляше малката стаичка — нает апартамент в победната част на Палмарис. Макар да бе от благороднически произход, той предпочиташе възбудата на доковете и грубите кръчми. Единственото приключение, което намираше в двореца на чичо си, бе ловът на лисици, а той го считаше за глупаво и егоцентрично забавление, което дори не може да се нарече спорт. Не, Конър, който бе умен и ловък с меча, предпочиташе един хубав кръчмарски бой или сблъсък с обирджии в някоя тъмна уличка.
В крайна сметка той прекарваше голяма част от времето си по полята на север от Палмарис, опитвайки се да си спечели репутацията на войн в сблъсъците с различни чудовища, които намираше там. Чичо му го бе снабдил с великолепен подарък в самото начало на войната, умело изкован тънък меч. Острието блестеше в сребристо, а на богато инкрустираната му дръжка имаше няколко малки магически магнетита, така че оръжието бе особено добро за блокиране, защото привличаше острието на съперника. Името му бе Защитник и откъде чичо му се бе снабдил с него, Конър не знаеше. Слуховете бяха много и нямаше как някой от тях да бъде потвърден. Повечето хора бяха съгласни, че е изкован в ковачниците на първия крал на Хонс-де-Беер — според някои от лукав паур, напуснал своя вид от Брулените острови. Други пък твърдяха, че загадъчните Туел’алфари са помогнали в неговото създаване, трети смятаха, че и двете раси са изиграли своята роля, заедно с някои от най-добрите ковачи на хората по това време.