Изненада го обаче бе присъствието на въоръжени войници пред вратите на абатството, сила, изпратена да ги задържи, разбра той, особено затворниците им. Слуховете говореха за нов затворник, благородник, макар че никой освен Маркварт, брат Франсис и двамата телохранители на върховния абат не бе допуснат в близост до него. Ала предвид настроението на войниците, не бе трудно да се разбере, че Маркварт сериозно бе превишил правомощията си.
— Защо са дошли? — прошепна в отговор брат Делман.
— Не знам — отговори Браумин, не искаше да въвлича този обещаващ млад монах по-навътре в интригите. Опасяваше се, че скоро ще потеглят и ако войниците се опитат да ги спрат, Палмарис ще пострада от невиждани магически разрушения.
„Какво да сторя“, чудеше се кроткият брат Браумин. Ако върховният абат Маркварт наредеше на ордена да нападне войниците, какво трябваше да предприеме той самият.
— Изглеждаш объркан, братко — рече Делман. — Страхуваш се, че войниците ще ни нападнат ли?
— Точно обратното — отвърна ядосано брат Браумин. Изръмжа и удари с юмрук по един от фургоните. Как искаше отец Йойона да е до него и да го ръководи!
— Братко — каза Делман, поставяйки ръка върху рамото на Браумин, за да го успокои. Браумин се обърна, хвана младия монах за раменете и го погледна право в очите.
— Наблюдавай внимателно предстоящите събития, братко Делман.
Делман го погледна учудено.
Браумин Херде въздъхна и се обърна настрани. Нямаше открито да обвини върховния абат пред този младеж. Не още. Не и докато доказателствата не станат очевадни. Едно обвинение срещу нещо, което Делман считаше за свято, можеше да пречупи младежа или да го изпрати право при върховния абат.
Тогава щеше да се разбере какво всъщност таи в сърцето си Браумин Херде и той щеше да бъде обезвреден, точно както отец Йойона.
И тогава Браумин разбра какво ще направи, ако заповедта дойдеше.
Щеше да се бие със своите братя или поне да се помъчи да изглежда така. Все още не можеше да се разкрие, не още.
— Прости ми, отче Йойона — промърмори той под нос и импулсивно добави: — Прости ми, братко Авелин.
Скоро след това мрачните стражи на барон Билдебург се отдръпнаха по заповед на човека, когото бяха дошли да спасяват, а в това време керванът на Сейнт Мер-Абел се измъкна от задната врата на манастира.
Тримата Чиличънкови бяха оковани и завързани в дъното на един от фургоните, а брат Юсеф стоеше до тях като немилостив пазач. Брат Данделион бе яхнал нещастния Брадуордън, като горната, човешка част на кентавъра бе покрита с плат. Монасите бяха вързали Брадуордън близо до фургона отпред и жестокият Данделион го принуди да се приведе така, че почти цялата му човешка част бе скрита във водещия фургон.
Върховният абат Маркварт и брат Франсис също не се виждаха.
Главата на Църквата не желаеше да бъде безпокоен от обикновени войници, а брат Франсис бе потънал в дълбока концентрация, за да запази контрола над Конър. Когато керванът вече бе на безопасно разстояние, прекосявайки източната част на града и след това завивайки на север, Франсис придвижи тялото на Конър обратно до абатството и го освободи. Младежът, все още замаян от удара на Маркварт, се стовари на земята.
Керванът не срещна никаква съпротива на излизане от града от северната, а не от източната порта. Тогава Маркварт почти веднага ги обърна на изток и скоро вече бяха извън владенията на барон Билдебург.
Още веднъж монасите използваха силите на левитационния малахит, за да пресекат бурните води на Масур Делавал, избягвайки възможни проблеми на добре охранявания ферибот.
В момента, в който стигна ниските подземия и откри, че хората на Маркварт са отвели Брадуордън преди повече от час, абат Добриниън разбра, че горе се задава беда. Първият му инстинкт беше да хукне нагоре по каменните стълбища и да извика стражите.
Ала после се успокои и забави ход. Какво можеше да стори, честно се запита той. Дори да успееше да стигне двора преди напускането на кервана, щеше ли да поведе битката срещу хората на Маркварт?