— Да, абате мой — извика ентусиазирано един млад монах, почти момче, който Добриниън разпозна като новак в Сейнт Прешъс, когато младежът спря пред него. — Какво ще наредите?
Умореният стар абат си представи това момче като обгорена люспа, овъглен труп, поразен от магическа огнена топка. Маркварт имаше такива камъни, Франсис също. А Юсеф и Данделион бяха обучени убийци или, както Църквата ги наричаше, братя Правда.
Колко хора от паството на Добриниън щяха да загинат този ден, ако той се опиташе да препречи пътя на Маркварт? И дори да победяха монасите от Сейнт Мер-Абел, какво от това?
Далбърт Маркварт бе върховният абат на Абеликанския орден.
— Няма нужда вече да пазиш тези празни килии — тихо каза Добриниън на младия монах. — Върви си почини.
— Не съм уморен — усмихна се широко и невинно монахът.
— Тогава си почини и за мен — каза напълно сериозно Добриниън, като поднови своя бавен път нагоре по каменните стълби.
Глава 17
Заповеди от високо
Елбраян тежко въздъхна и погледна безпомощно към Пони. Знаеше, че и Джуравиел наблюдава, макар че елфът бе останал настрани от огъня, около който се бяха събрали предводителите на групата.
— Веднъж да подсигурим Каер Тинела и Земепад — рече Томас Гингеварт, очевидно опитвайки се да успокои непоколебимия пазител, — ще те последваме на юг. Поне тези, които не са способни да останат и да защитят домовете си.
Елбраян искаше да хване мъжа за раменете и да го разтърси, да му изкрещи в лицето, че дори да превземе двата града, твърде малко ще са оцелелите, които да могат да ги защитят. Искаше да напомни на Томас и всички останали, че ако нападението им се провали и паурите контраатакуват, всичко ще е загубено — всички войни, а също така децата и старците. Ала пазителят остана тих, бе споменал това неведнъж и всеки път по различни начини, и всеки път сякаш говореше на глухи.
Колко безпомощен се чувстваше сега при мисълта, че всичките му усилия да предпази тези хора от съдбата, сполетяла собствените му дом и семейство, могат да се провалят заради глупашка гордост. Те искаха да спасят домовете си, поне така казваха, но ако едно място не е сигурно, как можеш да го наречеш дом?
Раздразнението му не остана скрито за един от седящите наблизо мъже.
— Няма повече да спориш с него, така ли? — попита Белстър О’Комли.
Пазителят погледна стария си приятел и безпомощно вдигна ръце.
— Тогава ще ни подкрепите — разсъди Томас и това накара събралите се да извикат победоносно.
— Не — каза Пони остро и неочаквано. Всички очи, включително тези на Елбраян, се обърнаха към нея.
— Аз няма да дойда — твърдо каза жената.
Изненаданите възклицания преминаха в гневен шепот.
— Никога не съм се крила от битка и вие го знаете — продължи Пони, скръствайки ръце, — но ако се съглася да дойда в тази битка за двата града, това само ще укрепи вярата ви, че постъпвате правилно. А това не е така. Аз го знам и Нощната птица го знае. Няма да повтарям същите аргументи, които последните няколко дни пренебрегвате, но няма и да се присъединя във вашия път към заколението. Желая ви успех в безумното начинание, но ще остана със слабите, опитвайки се някак да ги изведа на безопасно място, когато паурите излязат от Каер Тинела и плъпнат из гората, без да има кой да се изправи срещу ордите им.
Елбраян реши, че Пони малко преувеличава нещата, ала силните й думи предизвикаха много коментари, някои ядовити, но други изпълнени със съмнение относно мъдростта на атаката. Пазителят мислеше да се присъедини към нападението и смяташе, че Пони вероятно ще стои близо до града, нападайки с магия. Нейното решение да не участва — и той знаеше, че тя не блъфира — го бе изненадало. Но като обмисли всичко, той я разбра напълно.
— И аз няма да ви придружа — каза пазителят, предизвиквайки още коментари на гняв и удивление. — Не мога с лека ръка да подкрепя това нещо, господин Гингеварт. Ще остана със слабите и с Джилсепони и когато паурите дойдат, ние ще направим каквото можем да ги задържим, докато слабите се доберат до безопасно място.
Томас Гингеварт видимо потрепери, поглеждайки обвинително към Белстър О’Комли.
— Моля те, премисли — каза Белстър на Елбраян. — И аз съм видял прекалено много от тази война, приятелю, и бих предпочел да заобиколим паурите и да тръгнем към Палмарис. Но решението бе взето, честно и с гласуване. Войните ще отидат да върнат домовете си и като техни съюзници ние носим отговорността да ги подкрепим.