— Брат Франсис смята, че откраднатите камъни са в ръцете на жената, Джилсепони Олт, наричана от приятелите си още Джил или Пони — продължи Маркварт. — Смятаме, че тя е в района около Каер Тинела, на север от Палмарис, по пътя към Гористите земи.
— Тръгваме веднага — отвърна Юсеф.
— Ще тръгнете сутринта — поправи го върховният абат Маркварт. Дегизирани, за да не личи, че сте монаси. Минете с ферибот реката, а оттам право в Палмарис. Пътят на север ще почака един ден.
— Да, върховни абате — отвърнаха двамата едновременно.
— Или пет дни — продължи Маркварт, — ако отнеме толкова. Виждате ли, имам проблем в Палмарис, който трябва да бъде отстранен.
Маркварт отново се поколеба, чудеше се какво да направи. Може би трябваше да раздели двамата, та ако единият се провали, другият все пак да стигне до камъните. Може би трябваше да зареже Палмарис и да се съсредоточи върху камъните и когато уреди това, да върне двамата в града.
Не, осъзна той. За това време конспирацията срещу него щеше да е напълно разгърната, може би дори щяха да очакват действия от негова страна, а и по-лошо. Конър познаваше жената и можеше да я намери преди монасите.
— Конър Билдебург — внезапно каза абатът. — Той се превърна в проблем за мен и за цялата Църква. Иска камъните за себе си — излъга той.
— Проблемът ще бъде решен — каза брат Юсеф.
— Не оставяйте никаква следа.
След дълго мълчание двамата мъже се извърнаха и понечиха да си тръгнат. Маркварт почти не ги забеляза, обмисляйки последните си думи.
Не оставяйте никаква следа.
Щеше ли това да е възможно с подозрителния абат Добриниън в Палмарис? Добриниън не бе наивен, нито пък бе слаб с малкото камъни, с които разполагаше, а един от тях бе камъкът на душата. Той може би щеше да намери духа на Конър, преди да напусне този свят, и да научи истината от него. Ала Добриниън бе сам, изолиран. Нямаше друг монах в Сейнт Прешъс, който да е от значение и който да може да използва хематита за такава трудна задача.
— Братя Правда — каза Маркварт.
Двамата мъже се извърнаха и притичаха отново до своя господар.
— Проблемът е по-сериозен, не засяга просто Конър Билдебург. Той е съюзник с някой, който може да използва камъните за унищожителни цели — обясни Маркварт. — Ако онзи човек вземе камъните, той ще поиска господство над цялата Църква и ще заеме мястото ми в Сейнт Мер-Абел.
Това, разбира се, бе безумно, но двамата мъже, чиито умове бяха изкривени от отличната работа на отец Де Унеро, нетърпеливо слушаха всяка негова дума.
— За мен това е болезнено — излъга върховният абат, — ала нямам избор. Трябва да убиете двама мъже в Палмарис. Вторият е Добриниън Калислас, абатът на Сейнт Прешъс.
Изненадата пробяга само за миг по напрегнатото лице на брат Юсеф, докато брат Данделион прие заповедта с такава лекота, все едно Маркварт му бе наредил да изхвърли остатъците от вечерята.
— Трябва да изглежда като инцидент — продължи Маркварт. — Или, може би, като дело на нашите врагове, чудовищата. Не бива да стават никакви грешки. Разбирате ли ме?
— Да, върховни абате — веднага отговори брат Данделион.
Маркварт погледна Юсеф, който се бе ухилил злобно. Той кимна и на Маркварт му се стори, че безкрайно се наслаждава на тази нова заповед.
— Възнаграждението ви очаква в Сейнт Мер-Абел — завърши Маркварт.
— Нашата награда, върховни абате, е в самата служба, в самото деяние — обяви брат Юсеф.
Сега върховният абат също се бе усмихнал злобно. И се чувстваше много по-добре. Внезапно, както при по-ранните му просветления, всичко се нареждаше, като че ли бе намерил по-дълбоко ниво на концентрация, където всички грижи биваха изтласквани настрана, всички разсейвания бяха пренебрегвани и проблемите се решаваха логично и проникновено. Нека Йойона иде до Урсал и умре там, без Добриниън той не бе никаква заплаха.
Да, ако всичко минеше както трябва при братята Правда, с елиминирането на два потенциални проблема и връщането на камъните, всичко щеше да се нареди, а той щеше да получи своето място в историята на Абеликанския орден. Сега върховният абат отново се развълнува. Знаеше, че няма да може да спи тази нощ и има нужда да се разсее с нещо, което да го накара да повярва, че приближава заветната цел.