— Синът им, Грейди — обясни Франсис, клатейки глава, сетне посочи фургона, в който беше човекът. Маркварт влезе вътре и излезе с мрачно изражение.
— Погреби го край пътя — каза върховният абат, — в плитък гроб, без отличителни знаци.
Сетне мина покрай Франсис, като че нищо не бе станало и бе дал рутинна заповед. След миг обаче спря и се обърна.
— Не искам никой от другите затворници, особено опасният кентавър, да разбере нещо — каза той. — Освен това, братко Франсис, погреби го лично, след като керванът потегли.
Франсис го погледна паникьосан, на което Маркварт само се изсмя и си тръгна, оставяйки го сам с вината му.
Мислите на Франсис бушуваха в съзнанието му. Той бе убил човек!
Нощта преди това бе ударил или ритнал Грейди прекалено силно.
Припомни си събитията отново и отново, чудеше се как е могъл да извърши подобно нещо, опитваше се да не изкрещи от отчаяние.
Трепереше и въртеше очи във всички посоки. Усети как по челото му избива пот, когато видя как върховният абат отново приближава към него.
— Спокойно, братко — каза Маркварт, — беше нещастен случай.
— Аз го убих — изстена в отговор брат Франсис.
— Ти защити своя върховен абат — отговори Маркварт, — ще ти направя литургия за опрощение на греховете в Сейнт Мер-Абел, но те уверявам, че молитвите ти за разкаяние ще бъдат леки.
Опитвайки се да скрие усмивката си, Маркварт го остави отново.
Ала брат Франсис не можеше да бъде така лесно успокоен. Разбираше логиката зад думите на Маркварт — онзи все пак се бе изхрачил в лицето на върховния абат на Абеликанската църква — но оправданията не стигаха сърцето му. Пиедесталът, на който сам се бе издигнал, вярата, че е над останалите, изведнъж се срути. И преди бе правил грешки, разбира се, но не толкова тежки. Помнеше всички моменти от живота си, когато си бе представял, че само той е истински, а всичко останало, всеки друг, е част от неговото съзнание. Но сега внезапно усети, че е просто човек, много малък играч в прекалено голяма игра.
По-късно тази сутрин, когато керванът се отдалечи, брат Франсис изсипваше пръст върху лицето на Грейди Чиличънк. В едно потъмняло кътче на сърцето си, Франсис знаеше, че е едно проклето създание. Но тогава подсъзнателно сърцето и душата му полетяха към върховния абат, защото в неговите очите не бе извършено престъпление, не бе сторен грях. В очите на този човек брат Франсис можеше да запази илюзиите си.
Част трета
Демонът
Плаках за смъртта на брата Правда.
Това, разбира се, не беше истинското му име. Той се казваше Куинтал. Нямам представа дали това е фамилията или собственото му име, нито дали има и друго. За мен бе просто Куинтал. Не мисля, че го убих, чичо Мейдър — поне не и когато бе все още човек. Мисля, че човешкото му тяло загина заради странния свредел, който той носеше, магическа връзка, както по-късно откри Авелин, със самия демон дактил.
Въпреки това плаках за този човек, за смъртта му, в която изиграх голяма роля. Действията ми имаха за цел да защитят Авелин, Пони и мен, и несъмнено бих реагирал по същия начин отново, бих се борил с брата Правда, без да чувам протестните викове на моята съвест.
И все пак аз плаках за този човек, за смъртта му, за потенциала, изгубен и изкривен по пътищата на злото. Когато се замисля сега, истинската тъга, голямата загуба е, че във всеки човек блести свещта на надеждата, на саможертвата за другите, възможността да се направят неща, с които целият свят да стане малко по-добър. Във всеки човек, мъж: или жена, спи възможността да стане велик, добър.
Това прави още по-ужасяваща постъпката на предводителите на абатството на Авелин, превърнали човека Куинтал в изчадието, което наричат брат Правда.
След смъртта му за пръв път усетих ръцете си окървавени. Моите предишни битки с хора се ограничаваха до срещата ми с тримата трапери, а тях дарих с милост, която не остана неотплатена! Ала за Куинтал нямаше милост, нямаше и да има, ако бе оцелял от стрелата и падането си, дори ако демонът дактил и магическият свредел не бяха отмъкнали душата от тялото му. Нищо, освен смъртта не би могло да отклони брата Правда от задачата му да убие Авелин. Целта му бе всепоглъщаща, прогорена във всяка негова мисъл от дългия и мъчителен процес, който бе унищожил самосъзнанието му и бе почернил сърцето му. Може би затова демонът дактил го бе намерил и използвал.