Колко жалко, чичо Мейдър. Каква загуба.
В годините си на пазител, дори преди битката при Дъндалис, съм убивал много и различни същества — гоблини, паури, великани, — ала за тях не съм проронвал и една сълза. Замислих се върху това след смъртта на Куинтал.
Не бяха ли моите сълзи просто израз на това, че издигам расата си над останалите, и ако да, не е ли това най-грозната форма на гордост?
Не, казвам това уверено, защото със сигурност бих плакал, ако злата съдба накара меча ми да прониже някой от Туел’алфарите. Със сигурност намирам смъртта на един елф толкова тъжна и трагична, колкото и тази на човешко същество.
Но къде е разликата?
Разликата е в съвестта, мисля аз, тъй като ние, хората, а Туел’алфарите може би дори в по-голяма степен, притежаваме възможността, инстинкта да изберем пътя на доброто. Това не е така с гоблините, а още по-малко със злите паури. Не съм убеден за великаните — може би те са просто твърде глупави, за да разберат какви страдания причиняват техните нападения. Във всеки случай не изпитвам угризения на съвестта и не роня сълзи, когато някое от тези създания падне жертва на Буря или Ястребокрилия. Със своята злина те сами предизвикват смъртта си. Твари на дактила, зли изчадия, убиващи хора, а нерядко и свои, само заради удоволствието от това.
Говорих с Пони и тя предложи интересен вариант. Чудеше се дали гоблиново бебе, отгледано от хора или Туел’алфари, сред красотата на Андур’Блау Иннинес, би станало зло като другите от вида си. Дали злото в тези твари е вродено и вечно, или се възпитава у тях?
Моят и твой приятел, Бели’мар Джуравиел, имаше отговор за нея, тъй като наистина преди много време неговият народ бе отгледал гоблиново дете като собствено в своята вълшебна земя. Този гоблин бе станал също толкова зъл и свиреп, колкото и останалите от вида му, родени в черните дупки на далечни планини. Винаги любопитните елфи опитали същото и с дете на паур, но резултатите били още по-пагубни.
Затова аз не плача за гоблините, паурите и великаните, чичо Мейдър. Не роня сълзи за изчадията на дактила. Но плача за Куинтал, който падна в мрака. За потенциала, който бе изгубен, за ужасния избор, който го тласна по пътищата на злото. И си мисля, чичо Мейдър, че плачейки за Куинтал или за всеки друг човек или елф, който злата съдба ме принуди да убия, запазвам собствената си човечност. Това е белег от битката, който, опасявам се, никога няма да зарасне.
Глава 18
Врагове на църквата
Единствената магия, която носеха, бе гранат, който засичаше употребата на други магически камъни, а също така и слънчевият камък, който разваляше магията. В действителност нито един от тях не бе особено умел със светите камъни, тъй като бяха прекарали малкото години в Сейнт Мер-Абел в усилени физически тренировки и подготовка за титлата брат Правда. Керванът бе поел на изток тази сутрин, а двамата монаси, сменили робите си с дрехи на обикновени селяни, отидоха на юг, към ферибота за Палмарис, и се качиха на първия от трите му курса през Масур Делавал призори. Бяха в града по обед и без да губят време, поеха на север, прескачайки стената, вместо да минат през портите. Когато слънцето вече се бе спуснало ниско на запад, Юсеф и Данделион забелязаха първите си жертви — група от четири чудовища, трима паури и гоблин, които си бяха направили лагер сред купчина канари на по-малко от десет мили от Палмарис. Бързо стана ясно, че гоблинът в групата е роб, тъй като той вършеше почти всичката работа, а когато се забавеше, получаваше шамар по врата, за да се разбърза.
Нещо повече, монасите забелязаха, че гоблинът е вързан за глезена с въже. Юсеф се обърна към Данделион и му кимна — щяха да използват това като предимство.
Докато слънцето се скриваше зад хоризонта, гоблинът излезе от лагера, следван от паур, който държеше другия край на въжето. В гората робът започна да събира дърва, докато пазачът му стоеше наблизо.
Юсеф и Данделион, безшумни като падащите сенки, заеха позиция.
Слабият монах се покатери на едно дърво, а по-едрият Данделион се промъкваше иззад дърветата към паура.
— По-бързо, глупако — скара се паурът на гоблина и разрита шумата. — Приятелите ми ще изплюскат целия заек, докато се натуткаш! За мен ще останат само кокали за глозгане!
Гоблинът, действително окаяно създание, го погледна за миг и загреба още малко подпалки.
— Моля ви, господарю — оплака се той, — ръцете ми са пълни и гърбът ме боли.