Конър побягна, скочи към покрива на съседната сграда, изкачи се до върха му и се спусна по другата страна, хвана се за ръба и скочи на улицата. Хукна с всичка сила, мислейки си за Джил, за цялата лудост, която бе нахлула в неговия малък свят.
Абат Добриниън бе мъртъв. Мъртъв! И това не бе дело на паур.
Не, тези двамата го бяха сторили, лакеите на върховния абат Далбърт Маркварт, предводителя на цялата Абеликанска църква. Маркварт бе убил Добриниън заради неговата съпротива и сега бе пратил убийците си и след него.
Тежестта на тези мисли най-после се стовари върху Конър и почти го повали. Той обмисли какво да направи — дали да потърси подкрепа в имението Чесуинд? Но се отказа, не искаше да забърква чичо си. Ако Маркварт се бе добрал до Добриниън, можеше ли някой, дори баронът на Палмарис, да бъде спокоен за живота си? Това бяха много силни противници, разбра Конър, дори всички легиони на Хонс-де-Беер да тръгнеха срещу него, пак нямаше да са по-опасни от монасите на Сейнт Мер-Абел. И наистина, в много отношения, сред които не на последно място бяха загадъчните и неразбираеми магически сили, върховният абат бе по-могъщ дори от краля.
Мащабите на всичко това, невероятната идея, че върховният абат би наредил — е наредил! — Добриниън да бъде убит, смазваше младия благородник, караше мислите му да се лутат трескаво, докато той самият потъваше в нощта.
И все пак той знаеше, че няма къде да се скрие. Тези двамата и другите, ако имаше такива в града, бяха професионални убийци. Щяха да го намерят и погубят.
Имаше нужда от отговори и мислеше, че знае къде да ги намери.
Освен това не бе единственият заплашен, не бе истинската цел на Маркварт. Той се отправи към имението Чесуинд и премина вратите му, ала вместо към къщата, влезе в конюшните. Там бързо оседла любимия си ловен кон на име Сивия камък, красив и мускулест светлокафяв жребец с дълга руса грива. Яхна го и препусна към северната порта на Палмарис.
Глава 19
Промяна в посоката
Пътуването бе лесно — или поне трябваше да бъде такова, тъй като пътят по протежението на западния бряг на Масур Делавал, на юг от Палмарис, бе най-хубавият в целия свят. В началото Йойона си намери място в керван, с който пътува два дни без почивка, дори и през нощта. Въпреки това не се чувстваше добре. Костите го боляха много, а на двеста мили от Палмарис се разболя, имаше пристъпи на гадене и слаба температура, от която постоянно се потеше.
Лоша храна, предположи той, искрено надявайки се това пътуване и тази болест да не се окажат края му. Все още имаше да свърши много неща, а и мисълта да умре сам на пътя между Урсал и Палмарис, два града, които никога не бе обичал особено, въобще не му се нравеше.
Така, с типичния си стоицизъм, старият отец пътуваше от град до град, вървеше бавно и тежко се подпираше на тоягата си, упреквайки се, че си е позволил да напълнее толкова. Смирение, достойнство, бедност, каза си той саркастично. Чувстваше се съвсем недостоен, стигайки в бедността си твърде далеч. А що се отнася до смирението — Йойона вече не знаеше какво точно значи тази дума. Да следва сляпо върховния абат Маркварт? Или да следва сърцето си, доверявайки му се, както го бе учил Авелин?
Второто, реши той, но в действителност това не означаваше нищо, тъй като Йойона не знаеше какво трябва да направи, за да промени нещо наистина. Най-много да го отлъчат от Църквата или дори да го изгорят като еретик. Църквата имаше дълга история, в която често анатемосаните като еретици бяха изгаряни на клада. Йойона потръпна при тази мисъл, сякаш тя бе мрачно предчувствие. Наистина върховният абат напоследък бе в лошо настроение, което се влошаваше още при споменаването на името на Авелин Десбрис! Така, по дългия път към Урсал отецът си бе спечелил нов враг, отчаянието. Ала той продължи да се тътри напред, крачка по крачка.
Когато се събуди на шестия ден от пътуването си, видя, че небето е натежало от черни облаци и към средата на сутринта заваля. В началото Йойона бе щастлив от облаците, тъй като предходния ден се бе оказал немилостиво горещ. Ала щом първите ледени капки намокриха трескавото му тяло, той наистина се почувства нещастен и дори се замисли дали да не се върне в града, в който бе прекарал нощта. Все пак не смени посоката, а просто продължи през локвите, съсредоточавайки се в себе си, в Авелин и Маркварт, в пътя, който бе избрала Църквата, в мислите за онова, което можеше да стори той, за да я отклони от него. Минутите преминаха в час, после в два, а старият отец бе така потънал в мислите си, че изобщо не чу бързо приближаващия зад гърба му фургон.