Магнетитът изхвърча със скорост, многократно по-голяма от ускорението на всяка прашка, премина през металния амулет на врата на създанието, който то бе задигнало от една жена, напразно умолявала го да запази живота й.
Вътре в хамбара Ястребокрилия запя смъртоносната си песен и започна да поваля гоблините от стълбата, по която се опитваха да се изкатерят до тавана. Миг по-късно пазителят с изненада установи, че не е сам и към него се е присъединил втори стрелец.
— Роджър ми спомена за плановете ти — обади се Джуравиел. — Добро начало! — добави той и прониза със стрела един подал глава над стълбата гоблин.
Като разбраха, че не могат да се покатерят на тавана, останалите гоблини хукнаха през главната порта, отвориха я широко и излязоха навън.
А там мнозина от тях бяха повалени от мълния.
Елфът се показа от вратата на тавана и застреля оцелелите, които се опитваха да се спасят.
Пазителят не помогна на приятеля си, а вместо това се спусна по стълбата. Направи кълбо до земята, избягвайки копието, хвърлено от един гоблин, и докато се изправяше, стреля с Ястребокрилия и улучи създанието право в лицето. А после простреля и втори гоблин, който търчеше към него откъм вратата.
След миг всичко притихна, поне вътре, но Нощната птица осъзна, че не е сам. Остави лъка на земята, изтегли меча си и започна да се придвижва бавно и тихо. Отвън писъците бяха утихнали. Той приближи купа сено и се заслуша.
Дишане.
Рязко я заобиколи, задържайки удара, за да е сигурен, че отзад има гоблин, а не някой нещастен пленник, а после отдели грозната глава на съществото от раменете му с един-единствен удар. Малко по-късно излезе на дневна светлина и видя, че Пони и Джуравиел водят Симфония покрай хамбара. Явно бяха приключили.
Елфът остана с Елбраян, за да обезопаси новия периметър, а Пони препусна в галоп към групата бежанци.
— Не мога да се върна сега — отвърна кочияшът, когато Йойона му каза за плановете си на следващата сутрин. — Макар че с радост бих ви помогнал. Но работата ми…
— Е важна. Разбирам — отвърна Йойона.
— Най-добрият вариант е да пътувате с кораб — продължи кочияшът. — Повечето от тях плават на север в открито море през летния сезон. Самият аз също бих пътувал по море, но малко кораби плават на юг по това време.
Отец Йойона почеса наболата си брада. Нямаше пари, но може би щеше да открие начин.
— Кое е най-близкото пристанище? — попита той кочияша.
— На югоизток — отвърна мъжът, — казва се Бристол. Град, построен като база за акостиращите кораби. Не е много далеч от пътя ми.
— Задължен съм ти — отвърна монахът.
И така, те потеглиха отново, след една обилна закуска, осигурена им безплатно от добрите местни хора. Чак след като фургонът потегли, отец Йойона разбра колко по-добре се чувства физически. Въпреки че пътят бе осеян с бабуни и той се тормозеше от друсането, закуската определено му беше помогнала. Въпреки новините от предишната нощ, усложненията и мрачните мисли, чувстваше нови сили в изнуреното си тяло. Просто не можеше да си позволи да е слаб.
Бристол бе най-малкият град, който Йойона бе виждал, и изглеждаше странно нехармоничен. Районът около пристанищата бе просторен, а самите те като че можеха да приемат десетина големи кораба наведнъж. Но иначе имаше малко сгради и само две дюкянчета. Но когато фургонът спря в центъра на струпаните къщички, Йойона разбра за какво става въпрос.
Корабите, плаващи по реката, рядко имаха нужда от доставки по това време, понеже пътуването от Палмарис до Урсал не бе особено дълго. Моряците обаче имаха нужда от малко почивка и затова спираха тук по друга причина.
От седемте къщи, скупчени една до друга, две бяха кръчми, а други две — бордеи.
Отец Йойона каза една кратка молитва, но не бе твърде обезпокоен.
Той бе толерантен човек, дори склонен да прости слабостите на плътта.
Важна, в крайна сметка, беше душата.
Той се сбогува с щедрия кочияш, като съжали, че не може да даде на добрия човек нещо повече от топли думи, и се захвана за работа.
Три кораба бяха спрели на пристана, а четвърти идваше от юг. Монахът отиде до брега на реката и сандалите му зашляпаха по дългия кей.