— Здравейте, добри хора — каза той, като приближи един кораб и видя двама мъже, наведени над оградата на хакборда да работят с чуковете по нещо, което той не можеше да види. Забеляза, че корабът е разположен с кърмата назад, странност, която го караше да изглежда сякаш скоро ще потегли. Отецът се надяваше наистина да е така.
— Здравейте, добри хора — повтори Йойона и размаха ръце, за да привлече вниманието на мъжете.
Чукането спря и един стар морски вълк със сбръчкана кафява кожа и почти без зъби погледна монаха.
— Здравейте, отче — каза той.
— На север ли пътувате? — попита отец Йойона. — За Палмарис, може би?
— Палмарис и Залива — отвърна мъжът, — но няма да тръгнем много скоро. Котвата не работи, веригите й са строшени.
Йойона разбра защо корабът е обърнат наопаки. Огледа се към града, чудеше се какво да измисли. Всяко нормално пристанище би имало нужното оборудване — дори скромните докове на Сейнт Мер-Абел бяха снабдени с резервни вериги и котви. Но Бристол не бе град за ремонти, а за „отпускане“ на екипажа.
— Ще дойде резервна от Урсал — продължи старият моряк, — може би до два дни ще е тук. Ще отплаваш ли тогава?
— Да, но работата ми не търпи отлагане.
— Ами ще те вземем, за пет кралски жълтици — каза старецът. — Цената е добра, отче.
— Тя е добра, но аз се опасявам, че нямам злато — отговори Йойона, — нито време.
— Дори два дена? — из лая морския вълк.
— И два са много — отговори Йойона.
— Моля за извинението ви, отче — чу се друг глас, от съседния, по-широк кораб. — Ние тръгваме на север още днес.
Отец Йойона махна на двамината от повредения кораб и тръгна да види по-добре човека, който го бе заговорил. Беше висок, строен и смугъл — но не заради слънцето, а заради произхода си. Беше от Бехрен и то, предвид цвета на кожата му, вероятно от южната му част, далеч на юг от Колана и Токата.
— Опасявам се, че нямам злато, с което да ви платя — отвърна Йойона.
Тъмнокожият се усмихна и белите му зъби блеснаха.
— Но, отче — каза той, — да ви говоря за злато?
— Ще работя тогава — предложи Йойона.
— Всичко, от което има нужда корабът ми, е една молитва, отче — отвърна човекът от Бехрен. — Даже повече от една, страхувам се, предвид това, че сме спрели тук. Елате на борда, умолявам ви. Нямаше да тръгнем преди залез, но само един човек не е на кораба и той може да бъде извикан лесно. Ако вие бързате, значи и ние бързаме!
— Много мило, добри ми господин…
— Алу’мет — отвърна човекът. — Капитан Алу’мет от хубавия кораб „Сауди Ясинта“.
Йойона наклони глава при това чудно име.
— Значи „Бисерът на пустинята“ — обясни Алу’мет. — Малка шега с моя баща, който искаше да се издигам по дюните, а не по вълните.
— Както моят баща искаше да предлагам на хората бира, а не молитви — отвърна със смях Йойона. Той бе повече от изненадан да открие, че тъмнокожият бехренец управлява урсалски търговски кораб и освен това толкова много уважава Абеликанския орден. Църквата на Йойона не бе добре приета в южното кралство, даже нейни мисионери често загиваха, задето налагаха своята визия за божественото на нетолерантните жреци от пустинята, наричащи се на езика на Бехрен ято ли.
Капитан Алу’мет помогна на Йойона да изкачи последното стъпало от подвижния мост и изпрати двама души от екипажа си да намерят липсващия моряк.
— Имаш ли багаж? — попита той Йойона.
— Само това, което си е с мен — отвърна монахът.
— И колко на север ще пътуваш?
— До Палмарис — отговори Йойона. — Или през реката, вероятно, мога да мина с ферибота. Трябва да съм възможно най-скоро в Сейнт Мер-Абел.
— Можем да минем покрай Залива на Вси светии — каза капитан Алу’мет. — Макар че ще изгубиш поне седмица, ако плаваш по море.
— Значи към Палмарис — каза монахът.
— Накъдето отиваме и ние — отговори капитан Алу’мет и все така усмихнат посочи входа на каютата под дека. — Имам две каюти — обясни той, — все ще мога да споделя едната с теб, за ден или два.
— Ти абеликанец ли си?
Алу’мет се усмихна още по-широко.
— От три години — обясни той. — Намерих твоя бог в Сейнт Гуендолин и това бе един от най-добрите улови в живота на Алу’мет.
— Ала и още едно разочарование за баща ти — отвърна Йойона.