Алу’мет постави пръст на устните си.
— Няма нужда той да знае това, отче — рече хитро бехренецът. — Насред океана, когато се развихрят бурите и вълните се издигат на два човешки боя, сам избирам своя бог. Освен това — добави той с намигване — те не са така различни, Богът на твоята земя и Богът на моята. Една проста смяна на дрехите ще направи свещеника ятол.
— Значи кръщението ти е повече за удобство — подразни го Йойона.
Алу’мет сви рамене.
— Сам избирам своя бог.
Йойона кимна и отвърна на усмивката му, сетне бавно се запъти към каютата на капитана.
— Момчето ми ще те настани — подвикна след него Алу’мет.
Юнгата си играеше на челик, когато отец Йойона отвори вратата.
Детето, което изглеждаше на не повече от десет години, трескаво събра пуловете с много виновен вид — явно се опасяваше, че бе хванато да мързелува.
— Настани приятеля ни, Матю — извика капитан Алу’мет. — И виж от какво има нужда.
Йойона и Матю се гледаха известно време, преценяваха се. Дрехите на Матю бяха протрити, както на повечето моряци, но бяха добре ушити.
А и момчето бе по-чистичко от повечето работещи по корабите деца.
Изсветлялата му от слънцето коса бе добре сресана, а кожата му имаше хубав златист тен. Видът му се помрачаваше само от едно грозно петно, чернеещо на ръката на момчето.
Йойона разпозна белега и си представи болката, която момчето бе изпитало. Петното бе направено от трите „лековити“ цяра, които се прилагаха на корабите — ром, катран и урина. Ромът се използваше, за да убие червеите, които винаги намираха пътя си в хранителните провизии, срещу прилошаване след лоша храна или за забрава при дългите, безкрайни часове. Урината се ползваше за пране на дрехи и миене на коса, и колкото и да бе отвратителна, бледнееше в сравнение с течния катран. Той се ползваше при рани по кожата. Момчето очевидно се бе порязало лошо и моряците бяха покрили раната с катран.
— Може ли? — тихо попита Йойона и посегна към ръката му.
Матю се поколеба, но не се осмели да откаже.
„Добра работа“, помисли си монахът. Катранът се бе слял с кожата безупречно.
— Боли ли? — попита Йойона.
Матю поклати глава.
— Не говори — долетя гласът на капитан Алу’мет, който бе застанал зад разсеяния монах.
— Ти ли го направи? — попита Йойона и посочи ръката на детето.
— Не, Коуди Белауей — отвърна Алу’мет, — той е нашият лечител, когато сме далеч от брега.
Отец Йойона кимна и спря да коментира въпроса, макар че видът на почернялата ръка на Матю нямаше да изчезне така бързо от мислите му. Колко хематити стояха заключени в Сейнт Мер-Абел? Петстотин?
Хиляда?
Количеството им бе значително, знаеше Йойона, тъй като, когато бе по-млад, бе правил инвентаризация на тези камъни, най-често добиваните в Пиманиникуит. Повечето от светите камъни имаха по-малка сила от този, който бяха взели с кервана по пътя си към Барбакан, ала Йойона все пак се чудеше колко добро можеха да сторят, ако един или двама души от всеки кораб бъдеха научени да ползват лечителската им сила. Раната на Матю несъмнено бе тежка, ала Йойона с лекота щеше да я излекува с магия, а не с катран. Много страдания можеха да бъдат спестени почти без усилие. Това накара отеца да се замисли за още нещо. Защо да не дадат хематит на всяка общност, или поне на всяка област в кралството, и да не обучат лечители? Той, разбира се, никога не бе обсъждал това с Авелин, но някак си разбра, че ако изборът бе негов, Авелин Десбрис щеше без колебание да раздаде хематити на населението и би използвал огромната магическа мощ на Сейнт Мер-Абел за доброто на всички, или поне би раздал малките камъни, твърде слаби, за да се използват за нещо така демонично като обсебването или друга злина.
Да, знаеше Йойона, Авелин щеше да постъпи така, ако бе имал този шанс, ала разбира се, върховният абат Маркварт никога не би го позволил!
Йойона погали русата глава на Матю и със знак го помоли да му покаже стаята. Алу’мет ги остави и викна на хората си да се подготвят за отплаване.
„Сауди Ясинта“ скоро се отдалечи от Бристол с издути от вятъра платна, които го придвижваха срещу мощното течение. Щяха да стигнат бързо, твърдеше Алу’мет, тъй като южните ветрове били силни, но без да предвещават бури, а след като Масур Делавал се разширеше, насрещното течение нямаше да е така силно.
Монахът прекара по-голямата част от деня в каютата си, спейки и събирайки силата, която щеше да му е нужна. Стана за кратко и с приятелско кимване убеди Матю да поиграе зарове с него, убеждавайки го, че капитанът няма да се сърди, ако си почине малко от задълженията.